Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

В момента, в който лопатката на Флойд изтрака по металната обвивка, Уайтхол светкавично протегна дясната си ръка, сграбчи кутията и започна да опипва ръбовете й, опитвайки се да ги раздалечи и да я отвори. Но само за броени секунди разбра, че това е невъзможно. Използвал бе подобни кутии-хранилища стотици пъти. Беше от оня тип архивни херметически касети, чиито меки, гумирани ръбове създаваха вакуум при затварянето. Имаше две ключалки, по една от двете страни, всяка с отделен ключ. Когато ключовете се поставеха на мястото си и се завъртваха, те пропускаха въздуха вътре и след няколко минути можеше вече да бъде отворена. Подобни кутии се използваха в най-строго охраняваните библиотеки за съхраняване на старинни ръкописи; които се проучваха от учените веднъж на около пет години и по този начин се опазваха от разрушителните процеси на времето. Наименованието „архивна касета“ прилягаше много точно: можеше да съхрани документи в архивите за хилядолетия.

— Дай ми ключовете! — изхриптя Уайтхол в нетърпението си към Барък.

— Няма ключове. Пиърсол не е казвал нищо за ключове.

— По дяволите!

— Тихо! — заповяда МакОлиф.

— Върни обратно пръстта — обърна се Мур към Флойд — така че да не личи. Натъпчи отгоре и папратите.

Флойд изпълни нареждането, МакОлиф му помагаше. Уайтхол се беше втренчил в правоъгълната кутия, която все още държеше в ръцете си. Беше бесен.

— Ама той е бил параноик, бе — прошепна ученият, обръщайки се към Барък. — Ти каза, че е било пакет. Пакет, обвит в мушама! А не такова чудо! Ще ни трябва горелка, за да го отворим!

— Чарли има право — каза Алекс, ровейки в пръстта с голи ръце и осъзна, че той току-що беше нарекъл Уайтхол „Чарли“. — Защо му е трябвало да създава тези усложнения? Защо не е оставил кутията, заедно с другите документи в резервоара.

— Задаваш въпроси, на които никой не може да ти отговори. Бил е много загрижен. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Пръстта беше върната на мястото й. Флойд изравни повърхността и натика корените на молюсковата папрат в меката почва.

— Мисля, че стига толкова — каза той, докато сгъваше дръжката на лопатката си и я затъкваше обратно в колана си.

— Как ще влезем вътре? — попита МакОлиф. — Или ще изкараме охраната навън?

— Мисля върху това от няколко часа — отговори Барък. — Дивите прасета ще свършат работа.

— Великолепна идея, мъжки! — прекъсна го Флойд.

— В басейна ли? — намеси се и Уайтхол, разбиращо.

— Да.

— За какво, по дяволите, говорите? — Алекс се взираше в лицата на тримата чернокожи на лунната светлина.

Барък отговори:

— На територията на Кок Пит има много диви прасета. Те са злобни и създават големи неприятности. Тук вероятно сме на около десет мили от границите й. Не е нищо необичайно за прасетата да се щурат насам-натам, дори да се отклонят толкова надалеч… Флойд и аз ще имитираме звуците им. Вие и Чарли ще хвърляте камъни в басейна.

— А с кучето какво ще правим? — попита Уайтхол. — По-добре е да го застреляте.

— Никаква стрелба, човече! Изстрелите ще бъдат чути на мили оттук. Аз ще се погрижа за кучето — Мур извади пистолет с анестезиращи капсули от джоба си. — В арсенала ни има много такива играчки. Да вървим.

Пет минути по-късно МакОлиф си мислеше, че е участник в някакво демонично детско забавление. Барък и Флойд бяха пропълзели в края на високата трева, опасваща от всички страни елегантно окосената морава. Като предполагаха, че доберманът ще се втурне към първата подушена човешка миризма, Алекс и Уайтхол бяха заели паралелни позиции десетина стъпки вдясно от другите. Между тях се намираше купчина камъни. Трябваше да започнат да ги хвърлят, прицелвайки се в осветения, на около шестдесет стъпки от тях, басейн при първите звуци, които Мур и другарят му щяха да произведат.

И звуците не закъсняха. Писъци прорязаха тишината с ужасяваща автентичност. Това беше ревът на подплашени зверове — пронизителен и вдъхващ страх.

МакОлиф и Уайтхол замятаха камъни в басейна. Звукът от цамбурванията се смеси с чудовищните крясъци. Зловеща какофония изпълни нощта.

Капаците на прозорците на първия етаж се отвориха с трясък. Мъжът от охраната се виждаше през решетката. В ръката си държеше пушка.

Изневиделица едно камъче удари Алекс по бузата. Удърът не беше силен. Той рязко обърна глава в тази посока и видя, че Флойд му махаше с ръка от прикритието си, заповядвайки му да спре офанзивата. Алекс сграбчи Уайтхол за ръката.