Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Вместо „Таймекс“ в бъдеще можеше да си купи „Пиаже Крономитър“ и нов, много скъп фотоапарат. И да си открие истинска банкова сметка.

И нов живот.

Ако е предпазлив.

Телефонът до главата на Питър Йенсен иззвъня, но жена му го чу първа.

— Питър… Питър! За бога, телефонът .

— Какво?… Какво има, старото ми момиче? — Питър Йенсен премигна. Стаята беше тъмна, но зад дръпнатите завеси се виждаше светлина.

Телефонът иззвъня отново. Звукът беше остър, както звънят обикновено хотелските централи. Бързането дразнеше гостите.

Питър Йенсен се протегна и светна лампата. Пътническият часовник показваше осем без десет.

Острият звън прозвуча отново, този път по-продължително.

— По дяволите! — изруга Питър, когато разбра, че апаратът е зад лалшата, и той ще трябва да се пресегне по-далече. — Да,_ да_? Ало?

— Господин Питър Йенсен, моля? — прознесе непознат мъжки глас.

— Да. Какво има? Йенсен е на телефона.

— Обаждаме се от „Кейбъл интернешънъл“, господин Йенсен. Преди няколко минути получихме телекс за Вас от Лондон. Да го прочета ли? Пише, че е спешно, сър.

— Не! — отговори Питър бързо и твърдо. — Не, не го правете. Очаквах този телекс, предполагам, че е доста дълъг.

— Да, сър, наистина.

— Просто ми го изпратете веднага, ако обичате. Можете ли? В „Кортли Менър“, стая 401. Няма нужда да се обаждате на рецепцията.

— Разбирам, господин Йенсен. Веднага. Ще трябва да платите за непредвиден…

— Разбира се, разбира се — прекъсна го Питър. — Просто го изпратете, ако обичате.

— Да, сър.

Пратеникът на „Кейбъл интернешънъл“ пристигна след двадесет и пет минути. Няколко мига преди това те бяха получили от обслужване по стаите закуска от пъпеш, чай и бисквити. Питър. Йенсен разгъна телекса, който се състоеше от две страници, от своята страна на масата. В ръката си той държеше молив.

Рут седеше срещу него. Тя вдигна лист хартия и започна да я проучва над ръба на чашата си. Тя също държеше молив отстрани до чинийката си.

— Името на фирмата е „Паркхърст“ — каза Питър.

— Проверявам — каза Рут и остави чая си. Тя остави листа настрани, взе молива и отбеляза нещо на хартията.

— Адресът е „Шефийлд Бай дъ Глен“ — погледна я Питър.

— Продължавай — отговори Рут, като отбеляза още нещо.

— Оборудването, което трябва да се провери, са микроскопи.

— Много добре — Рут постави трети знак отляво на страницата, след това хвърли поглед в дясната половина. — Готов ли си?

— Да.

Рут Уелс Йенсен, палеонтоложка, продължи да цитира цифри. Съпругът й започна от горната част на телекса и огради няколко думи с молива си. Той няколко пъти молеше жена си да повтори някоя цифра. Когато тя го правеше, той ги броеше от предния кръг и заграждаше друга дума.

След три минути те бяха приключили заниманието си. Питър Йенсен отпи глътка чай и си препрочете телекса. Жена му си намаза сладко върху две бисквити и покри чайника.

„Уорфийлд пристига следващата седмица. Той е съгласен. Свързали са се с МакОлиф.“

На МакОлиф непрекъснато му идваха наум думите на Холкрофт: „Ще разбереш, че е напълно приемливо да работиш на различни нива. Всъщност тази способност се развива естествено, дори инстинктивно. Ще откриеш, че си склонен да разпределяш задачите си.“

Агентът на Британското разузнаване се беше оказал прав. На деветия ден от проучването и Алекс откри, че понякога часове наред не мисли за нищо друго, освен за непосредствената си работа.

Оборудването беше прекарано с камиони от самолетната площадка „Боскобел“ направо през Пуерто Рико до залива „Дискъвъри“. Алекс, Сам Тъкър и Алисън Бут отлетяха за Очо Риос преди останалите и си позволиха три дни лукс в „Сан Суси“, докато МакОлиф набираше хора. Двама от петимата, които нае, бяха кандидатите от усамотената ферма високо в Сините планини. Алекс откри, както и беше очаквал, че Сам и Алисън се разбират извънредно добре. И двамата бяха от онези хора, които всички харесваха, всеки от тях притежаваше лек хумор, и двамата бяха професионалисти. Освен това Алекс нямаше причина да крие от Сам факта, че с Алисън са любовници. Както го формулира Сам: „Щях да бъда шокиран, ако не бяхте, Алекзандър.“

За МакОлиф одобрението на Сам беше важно. Алисън изобщо не биваше да остава сама, докато го няма. При никакви обстоятелства. Никога.

Сам Тъкър беше идеалният защитен ескорт. Алекс осъзнаваше, че той далеч го превъзхожда. Тък — най-неизтощимият човек, когото беше познавал някога, а също и горе-долу най-коравият. Той притежаваше агресивност, която се превръщаше в жестокост, когато го предизвикваха. Никой не би искал да има за враг подобен човек. Когато той се грижеше за нея, Алисън беше в абсолютна безопасност.