Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Известно време всички мълчаха. След това Тъкър наруши тишината.

— Историята е страхотна — каза Сам, — но не съм сигурен, докъде ще ни отведе. Това, което знаем за тях, няма да ги накара да се покажат. А вие казвате, че не можем да ги преследваме. По дяволите! Ако това… племе живее в планините от двеста години и никой не го е намерил, едва ли ще успеем и ние, момко! Какъв е „начинът“, който е открил Уолтър?

Отговори му Чарлз Уайтхол.

— Ако изводите на доктор Пиърсол са верни, начинът е да се запознаем с тях, господин Тъкър.

— Бихте ли ни обяснили това? — попита Алекс.

Внезапно ерудираният учен показа една неочаквана страна от себе си, като заприлича на наемник.

— Мисля… Барък Мур би трябвало да го обясни. Аз смятам, че отговорът е в това, което каза той преди няколко минути. Че Халидон трябва да има сериозни причини, за да се свърже с нас.

— Ти си прав, гуспудине. Доктор Пиърсол беше сигурен, че ако Халидон чуе, че неговото съществуване и голямото му богатство са потвърдени от малка групичка заслужаващи доверие хора, те ще изпратят емисари. Доктор Пиърсол вярваше, че те охраняват богатството си повече от каквото и да било. Но те, несъмнено, трябва да бъдат убедени… Това е начинът.

— Кого ще убеждавате? — попита Алекс.

— Някой трябва да отиде до Марон Таун, на границата на Кок Пит. Този човек трябва да поиска аудиенция при Полковника на мароните, да предложи голяма сума пари. Доктор Пиърсол вярваше, че този човек, чиято титла се предава от поколение на поколение в една и съща фамилия, е единствената връзка с Халидон.

— Значи историята трябва да му се разкаже на него, така ли?

— Не, господин МакОлиф, не, гуспудине! Дори на Полковника на мароните не трябва да му се вярва. Във всеки случай това няма да му говори нищо. В проучванията на доктор Пиърсол се намекваше, че Халидон е запазил открита връзката си с африканските братя. Това се наричало „нагаро“ …

— Думата е от езика акваму — намеси се Уайтхол. — Този език е изчезнал, но е послужил като основа за диалектите ашанти и мосай-грусо. „Нагаро“ е абстрактна дума, която се превежда най-точно като „материализиран дух“.

— Дух… — Алекс започна да повтаря фразата, но след това спря. — Доказателство… доказателство за нещо реално.

— Да — отговори Уайтхол.

— Къде е то? — попита МакОлиф.

— Доказателството е в значението на една друга дума — каза Барък Мур. — Значението на думата „Халидон“.

— Какво е то?

— Не знам…

— По дяволите! — избухна Сам Тъкър.

Барък Мур вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Пиърсол го откри. То трябва да бъде предадено на Полковника на мароните. А той трябва да го занесе в планините.

МакОлиф стисна зъби, той се контролираше, доколкото можеше.

— Не можем да предадем нещо, с което не разполагаме.

— Ще го имате, гуспудине — Барък погледна Алекзандър. — Преди един месец доктор Пиърсол ме заведе в дома си в Карик Фойл. Той ми даде инструкции. Ако се случеше нещо с него, аз трябваше да отида на едно място в гората, която се намираше на негова земя. Запомних мястото, гуспудине. Там, дълбоко под земята, има пакет, увит с платно. В пакета има хартия. На нея е написано значението на Халидон.

Шофьорът, който ги закара обратно в Кингстън, беше ямаецът, явно втори по ранг след Барък Мур. Същият негър, който беше говорил по пътя към самолетната площадка. Казваше се Флойд. Чарлз Уайтхол седна на предната седалка до него, а Алекс и Сам Тъкър се разположиха отзад.

— Ако ви потрябват оправдания — обърна се Флойд към всички, — кажете, че е имало дълго събрание във връзка с оборудването на екипа в склада на Министерството. Те са на „Крофорд стрийт“, до доковете. Това ще бъде потвърдено.

— С кого сме се срещали? — попита Сам.

— С човек на име Латъм. Той отговаря за…

— Латъм? — намеси се Алекс, който си припомни ясно телефонния разговор с представителя на министерството от същия следобед. — Той е…

— Знаем — прекъсна го Флойд, като му се ухили в огледалото за обратно виждане. — Той е от нашите, гуспудине.

Алекс влезе в стаята колкото можа по-тихо. Беше почти 3,30, „Кортли Менър“ беше притихнал, нощните игри бяха приключили.

Тихо затвори вратата и тръгна по мекия килим. В стаята на Алисън светеше, а вратата й беше открехната трийсетина сантиметра. Собствената му стая беше тъмна. Алисън беше загасила всички лампи; те светеха, когато беше излязъл преди пет часа.

Защо го беше направила?