Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Може би беше достатъчно да съобщи номерата на стаите. Защо да продължава да търси?

Но той си знаеше, че ще продължи. Някой се опитваше да се намеси в живота му по начин, който го изпълваше с отвращение. Имаше малко неща, които го караха да реагира буйно, но едно от тях беше реалното, целенасочено нахлуване в личния му живот. А също и алчността. Алчността, била тя индивидуална, академична или групова, също го вбесяваше.

Някой си Крафт, воден от алчността, беше наредил на подчинените си да се намесват в личните преживявания на Алекс.

Алекзандър Таркуин МакОлиф беше много ядосан.

Тръгна обратно към стълбището по същия път, като минаваше плътно до вратите, спираше пред тях и стоеше неподвижно. Той се вслушваше.

212,214,216,218…

И пак обратно. Въпрос на търпение. Зад една от тези врати седеше мъжът с жълтата риза. Алекс искаше да намери този човек.

Той го чу. Идваше от стая 214.

Шум от радио или телевизор. Някой беше включил звука на телевизора. Алекс не можеше да разбере думите, но усещаше вълнението зад острите реплики на диалога от телевизора, който работеше прекалено силно, за да се чуят ясно думите.

Внезапно долетя звук от силно щракване на метална верига за врата. Някой отключи и се готвеше да отвори вратата на няколко сантиметра от МакОлиф.

Алекс хукна към стълбите. Нямаше начин да избегне шума, можеше само да го заглуши до известна степен, когато се хвърли в слабо осветения циментиран проход. МакОлиф се шмугна вътре и затвори тежката стоманена врата с най-голямата бързина, на която беше способен. В последната половин секунда той притисна пръстите на лявата си ръка към ръба, за да не позволи на вратата да се затвори напълно и да заглуши звука на метал, който се удря в метал.

Надникна през процепа. Мъжът с жълтата риза излезе от стаята, но погледът му още беше обърнат навътре. Той се намираше на не повече от петнадесетина метра разстояние в коридора, в който цареше тишина с изключение на звука от телевизора. Мъжът изглеждаше ядосан. Преди да затвори вратата погледна в стаята и заговори грубо, с южняшки акцент:

— Намали тая скапана кутия, проклета маймуно!

След това затръшна вратата и бързо тръгна към асансьорите. Постоя в края на коридора, като си поглеждаше нервно часовника, оправяше си вратовръзката и си триеше обувките отзад в крачолите, докато светна червената лампичка и се чу иззвъняването, което сигнализираше пристигането на асансьора. МакОлиф го наблюдаваше от стълбището на седемдесет метра разстояние.

Вратите на асансьора се затвориха и Алекс влезе в коридора. Той се приближи до стая 214 и няколко мига постоя неподвижно. Знаеше, че може да се откаже от решението си. Можеше да си тръгне, да се обади на Талън, да му съобщи номера на стаята и да приключи с въпроса.

Но това нямаше да го задоволи. Изобщо нямаше да го задоволи. Той имаше по-добра идея: сам щеше да хване човека в стаята и да го предаде на Талън. Ако на Талън това не му харесаше, можеше да върви по дяволите. Същото се отнасяше и за Холкрофт. След като бяха установили, че Крафт, който по никакъв начин не беше свързан с неуловимия Халидон, е наредил да сложат микрофончетата в багажа му, той щеше да даде урок на Артър Крафт. Уговорката на Алекс с Холкрофт не включваше трети или четвърти страни.

Струваше му се напълно логично да изкара Крафт на открито. Крафт замазваше нещата и усложняваше преследването.

МакОлиф беше научил два неоспорими факта за Артър Крафт: той беше син на Крафт старши и беше американец. Освен това беше неприятен човек.

Това трябваше да му свърши работа. Той почука на вратата с номер 214.

— Да, моля? Кой е, моля? — долетя отвътре приглушен отговор.

Алекс почака и почука отново. Гласът отвътре се приближи до вратата.

— Кой чука, моля?

— Артър Крафт, тъпанар такъв!

— О! Да, сър, господин Крафт! — притежателят на гласа явно беше изплашен. Дръжката се завъртя, веригата не беше закачена.

Вратата се беше отворила не повече от пет сантиметра, когато МакОлиф я удари с рамо с цялата сила на своите почти седемдесет и пет килограма. Тя удари някакъв среден на ръст ямаец и го запрати сгърчен в средата на стаята. Алекс стисна вибриращия й ръб и я блъсна обратно. Трясъкът на солидното дърво проехтя по коридора.

Ямаецът се изправи. Погледът му изразяваше едновременно бяс и страх. Той се втурна към бюрото, от двете страни на което имаше микрофони, а между тях — пистолет.

МакОлиф се хвърли напред, като протегна лявата си ръка към оръжието, а с дясната се опита да хване човека за която част на тялото успее.