Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— Страхотно беше — каза Алисън, като се наведе върху МакОлиф, за да стисне ръката на Уайтхол. Алекс наблюдаваше реакцията на ямаеца. Онзи беше хванал ръката на Алисън в своята — пръстите му бяха с маникюр, на тях блестеше златен пръстен. Сякаш Алисън беше подала ръка на друга жена. Тогава, като че ли за да разсее тези съмнения, Уайтхол повдигна китката на момичето и целуна пръстите й.

Келнерът донесе бутилка бяло вино на Уайтхол, за да го дегустира. Онзи прочете етикета на светлината в бара, погледна усмихнатия келнер и кимна с одобрение. После се обърна към МакОлиф. През това време Алисън вече говореше с Рут Йенсен през масата.

— Искам да говоря с Вас насаме — каза ямаецът небрежно. — Елате в стаята ми, да речем, двадесет минути след като си тръгна.

— Сам ли?

— Да, сам.

— Не може ли да почака до утре сутринта?

Уайтхол погледна с черните си очи към МакОлиф и каза тихо, но твърдо:

— Не, не може.

Фъргюсън изведнъж скочи от другия край на масата и вдигна чаша към Уайтхол. Хванал я за ръба със свободната си ръка, той се клатушкаше и приличаше на много пиян млад човек.

— Да пием за Чарлз Първи от Кингстън! Страхотният черен господин Ноел! Ти си фантастичен , Чарлз!

Последва момент на тишина и объркване, в който потъна думата „черен“. Келнерът бързо наля от виното на Уайтхол. Мигът не беше подходящ за дегустация.

— Благодаря — каза учтиво Уайтхол. — За мен това е голям комплимент, наистина… Джимбо-гуспудине.

— Джимбо-гуспудине! — извика Фъргюсън със задоволство. — Това ми харесва! Ще ме наричаш Джимбо-гуспудине ! А сега бих искал… — но Фъргюсън не завърши мисълта си, на бледото му младо лице се изписа агония. Беше повече от ясно, че е стигнал предела на пиянството си. Неуверено той остави чашата точно на масата, тръгна, докато се люлееше назад и бавно се свлече на пода.

Цялата маса скочи на крака. Околните двойки се обърнаха към тях. Келнерът остави бързо шишето и се спусна към Фъргюсън. Последва го Питър Йенсен, който стоеше най-близко до падналия.

— Господи — каза Йенсен, като коленичи на пода. — Струва ми се, че ще започне да повръща. Рут, ела ми по… Ей-келнер, хвани го оттам.

Семейство Йенсен, подпомагани от двама келнери внимателно повдигнаха младия ботаник да седне, разхлабиха връзката му и се опитаха да го върнат поне частично в съзнание. Чарлз Уайтхол, който стоеше до МакОлиф, се усмихна, взе две салфетки и ги метна през масата на пода на онези, които оказваха помощ на Фъргюсън. Алекс наблюдаваше ямаеца — това не беше никак приятно. Главата на Фъргюсън се мяташе насам-натам; от устните му се изтръгваха стонове.

— Мисля, че точно сега е време да си ходя — каза Уайтхол. — След двадесет минути?

МакОлиф кимна:

— Приблизително.

Ямаецът се обърна към Алисън, взе ръката й нежно, целуна я и се усмихна.

— Лека нощ, скъпа.

С лека досада Алекс ги подмина и се доближи до семейство Йенсен, които с помощта на келнера вече успяваха да изправят Фъргюсън на крака.

— Ще го занесем до стаята му — каза Рут. — Предупредих го за рома, не върви с уиски, но той не ме послуша — тя се усмихна и поклати глава.

МакОлиф не сваляше очи от лицето на Фъргюсън. Той се чудеше дали отново ще види това, което видя преди малко. Това, което наблюдаваше от часове.

И го видя. Или реши, че го е видял.

Когато ръцете на Фъргюсън се отпуснаха около раменете на сервитьора и Питър Йенсен, той отвори очи. Те на пръв поглед изглеждаха съвсем невиждащи. Но за съвсем кратки мигове погледът на Фъргюсън се изясняваше, фокусираше и пиянският блясък в очите му изчезваше. Фъргюсън правеше точно това, което би правил всеки нормален човек в тъмна стая — проверяваше къде стъпва, за да не се спъне.

И — поне за момента — беше съвсем трезвен.

Защо Джеймс Фъргюсън беше започнал цялото това представление? МакОлиф щеше да го попита за това сутринта. Също и за някои други неща като бележката с „пияния почерк“, която стана причина за появата на „оборудвания“ с подслушвателно устройство куфар.

— Горкият, ще се чувствува ужасно сутринта — Алисън беше застанала до Алекс. Двамата гледаха как семейство Йенсен изнасят Фъргюсън през вратата.

— Надявам се, че просто е прекалил тази вечер и няма да превърне това в навик.

— Хайде, Алекс, недейте да ставате стар мърморко. Той е чудесен младеж, който просто е изпил малко повече — Алисън се обърна и погледна опразнената маса. — Е, изглежда партито свърши, така ли?