Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— Искам да говоря с представителя на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация. Къде мога да го намеря?

— Кого?

— Шефа ви, по дяволите!

— Аз шеф, гуспудине! — отговори гневно негърът.

Алекс млъкна за секунда.

— Вижте, трябва да е станала някаква грешка. Авиокомпанията е отговорна за загубите. Това е, което се опитвам да ви обясня.

— Мисля не така, гуспудине — прекъсна го отговорникът, за да се оправдае, като се обърна към телефона на тезгяха. — Ще се обадя на корпорацията.

— Въздухоплавателната корпорация — каза МакОлиф тихо на Алисън. — Чантите ни сигурно са на път за Буенос Айрес — те изчакаха, докато отговорникът свърши краткия си разговор по телефона.

— Ето, гуспудине — той подаде слушалката на Алекс. — Говорете, моля.

— Ало?

— Доктор МакОлиф ли е? — се чу на правилен английски оттатък.

— Да, аз съм.

— Ние просто изпълнихме желанието ви на бележката, господине.

— Каква бележка?

— До „Отдел посрещане и настаняване на пътници първа класа“. Донесе я шофьорът. На таксито. Багажът на госпожа Бут и вашият са в хотел „Кортли Менър“. Нали това е , което искахте, господине? — гласът се стараеше да говори дори прекалено ясно, сякаш се обръщаше към някого, който беше изпил повече, отколкото можеше да носи.

— Разбирам… Да, добре — каза Алекс тихо. Той сложи слушалката и погледна към Алисън. — Чантите ни са в хотела.

— Наистина ли? Не е ли много мило това? — изрази тя мнението си.

— Не, не мисля — отговори МакОлиф. — Хайде да намерим някакъв бар.

Седнаха на една ъглова маса на терасата Палисадос. Облечен в червено сако сервитьор им донесе питиетата, тананикайки си тихо някаква ямайска народна песен. Алекс си помисли дали островната туристическа агенция е инструктирала всички, които обслужват туристи, да си тананикат и да се движат ритмично. Той взе чашата и отпи голяма глътка от двойното си уиски. Забеляза, че Алисън, която по принцип не пиеше, също не остана по-назад и често хващаше чашата.

Както и да разсъждаваше, логично беше да откраднат неговия багаж, а не нейния. Но от бележката беше ясно, че става дума за багажа и на двамата.

— Това беше единственото Ви оръжие, нали? — попита Алекс бързо. — Нямахте ли други флакони?

— Не. Щяха да ги открият при проверката на летището. Пък и аз декларирах този преди да се кача — и Алисън посочи чантата си.

— Естествено — промърмори той.

— Трябва да призная, че Вие сте забележително спокоен. Може би трябваше все пак да се обадите в хотела и да проверите дали чантите ни са пристигнали… о, не, не заради мен. Аз не пътувам с кралското съкровище .

— Господи, простете ми, Алисън — той дръпна стола си назад. — Веднага ще се обадя.

— Недейте — тя сложи ръката си върху неговата. — Мисля, че Вие разбирате добре какво правите. Не искате да изглеждате разстроен. Мисля, че сте прав. Дори и да са откраднати, нищо не е незаменимо.

— Благодаря, че ми влизате в положението.

Тя дръпна ръката си и отпи от чашата. Той бутна стола си леко назад и седна така, че да гледа вътре в помещението. След това започна едва забележимо да наблюдава останалите маси.

Терасата беше едва наполовина пълна. От мястото, където седеше в западния ъгъл на бара, Алекс можеше да наблюдава. Както преди две вечери в Хай Холборн, той последователно приковаваше вниманието си към всяка маса, за да разбере кой се интересува от него .

Изведнъж Алекс забеляза движение в затъмнения вход. Погледът му се спря върху набит мъж с бяла риза и без сако, който се беше подпрял на рамката на вратата. Той говореше с управителката на бара, като бавно и отрицателно поклащаше глава и гледаше навътре. За секунда Алекс мигна и се вторачи в него.

Той го познаваше.

Това беше човекът, когото той беше видял за последен път в Австралия, в полетата на платото Кимбърли. После чу, че този човек се е пенсионирал в Ямайка.

Пилотът Робърт Ханли.

Ханли стоеше на входа на бара и търсеше някого вътре. Интуицията на Алекс му подсказа, че е за него.

— Извинявай за момент — каза той на Алисън. — Срещнах един приятел. Ако не греша, той търси мен.

Докато вървеше покрай масите и тъмните сенки на помещението, МакОлиф си помисли, че е съвсем нормално от всички хора от Карибския район именно Робърт Ханли да е замесен в тези събития. Ханли — откритият човек, който се справяше с тайния свят, защото на него можеше да се вярва. Беше усмихнат и силен, а професионалните му качества далеч надхвърляха изискванията на работодателите му. Той беше човек, който по чудо беше доживял до шестдесет години по начин, По който хората не доживяват и четиридесет. Дори и при тези обстоятелства Робърт Ханли изглеждаше на не повече от четиридесет и пет. Дори късата му, червеникаворуса коса изобщо не беше побеляла.