Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— Вероятно — каза МакОлиф тихо, — ти си ме изпреварил. Посещаващите терена инспектори не са нещо необичайно. Е, аз мислех за удобствата, по-скоро за липсата им. На нас ни трябваше почти цял ден, за да стигнем дотук. Разбира се, ние имахме камиона и оборудването… Все пак едно пътуване дотук изглежда доста проблематично.

— Не съвсем — Питър Йенсен почука с лулата по ботушите си. — Проверявах по картата, оглеждах местата около просеката на реката. Степните пространства са по-близо, отколкото си мислехме. На по-малко от две мили. Малки самолетчета могат да се приземят спокойно.

— Добро попадение. Не бях помислил за това — МакОлиф се наведе напред още веднъж, за да заангажира вниманието на Питър, но Питър не гледаше вече към него. — Имам предвид, ако се нуждаем от… оборудване или продоволствие, ние ще можем да ги получим много по-бързо, отколкото предполагах. Благодаря ти, Питър.

— О, не му благодари — каза Рут през нервен пристъп на смях. — Не му доставяй това удоволствие — тя хвърли кос поглед към съпруга си. Какво ли не би дал МакОлиф, за да надзърне в очите й в този момент. — Питър иска само да се убеди, че е на хвърлей място от кварталната кръчма.

— Глупости. Само един ленив разговор, старото ми момиче…

— Мисля, че сме го отегчили, Рут — каза Алекс, смеейки се нежно, почти интимно. — И той иска да гиди нови лица.

— Щом ще бъдат само лицата, а не телата, мога да му го простя — отвърна на шегата Рут Йенсен, като преправи гласа си.

И тримата се изсмяха с цяло гърло.

МакОлиф знаеше, че хуморът е преувеличен. Бяха сторени сума грешки, Йенсенови се страхуваха.

Питър търсеше нови лица… или ново лице. Лице, което той вярваше, че Алекс очаква. Кое беше то?

Възможно ли беше… Йенсенови да не са това, за което се представят?

Чу се изсвирване откъм северния храсталак. В просеката се появи Чарлз Уайтхол в изгладен и чист сафари костюм, който беше в противовес с намачканите дрехи на Маркъс Хедрик, по-старият от братята-водачи. Маркъс остана на почтително разстояние зад Уайтхол, неговото отпуснато черно лице изглеждаше непроницаемо.

МакОлиф стана от земята и се обърна към Йенсенови.

— Това е Чарли. В хълмовете, на няколко мили на запад от реката живее едно от племената. Изпратих го да наеме двама-трима души.

Рут и Питър се обадиха на свой ред, личеше си, че им се иска да се оттеглят.

— Е, ние да вървим да си доразпаковаме нещата — каза съпругът, изправяйки се бързо.

— Наистина трябва! Помогни ми, любов моя. Йенсенови помахаха на Чарлз и бързо се отправиха към палатката си.

МакОлиф пресрещна Уайтхол в средата на просеката. Черният учен отпрати Маркъс Хедрик, инструктира го да издаде разпореждания към останалите от съпровождащия екип за вечерните патрули. Алекс беше удивен, докато гледаше и слушаше как Чарли, господина, говори на водача. Той бързо премина на местния диалект — почти неразбираем за МакОлиф — използваше ръцете и очите си в жестове и мимики, които напълно съответстваха на неграмотната, непредставителна реч.

— Много добре се справяш — каза Алекс, когато вътрешният водач се беше отдалечил достатъчно, та да не ги чува.

— Би трябвало. Нали за това ме наехте. Аз съм най-доброто от всичко, на което бихте попаднали.

— Това е едно от нещата, които страшно ми харесват у теб, Чарли. Толкова елегантно приемаш комплиментите.

— Не сте ме наели заради елегантността ми. Тя е бонус, който Вие не заслужавате — Уайтхол си позволи лека усмивка. — Вие се забавлявате да ме наричате „Чарли“, нали МакОлиф? — добави изисканият чернокож.

— Имаш ли нещо против?

— Не наистина, тъй като Ви разбирам. Това е защитен механизъм. Вие, американците, сте фрашкани с такива. „Чарли“ е идиоматичен нивелир, особено характерен за шейсетте и седемдесетте. Виетнамците бяха „Чарли“, също и камбоджанците, и лаосците, дори минувачът на улицата е „Чарли“. Това ви кара да се чувствате велики. Странното е, че сте избрали именно „Чарли“.

— Е, по една случайност това е твоето име.

— Да, така е, но ми се струва, че не в това е въпросът — негърът се огледа наоколо, след това отново спря погледа си върху Алекс. — Името „Чарлз“ е от германски произход. Коренът му означава „напълно пораснал, пълнолетен“ или може би — тук учените са на различно мнение — „едър на ръст“. Не е ли смешно, че вие, американците, избирате точно това име и обръщате конотацията му?

МакОлиф издиша шумно и заговори отегчено.

— Приемам урока си за деня и целият му антиколониален подтекст. Предполагам, че искаш да се обръщам към тебе с „Чарлз“ или „Уайтхол“, или може би с „Великия негърски вожд“.