Хауърд Лъвкрафт - Кошмарът в Дънуич

Присъствието на тримата изглежда накара умиращото същество да се посвести малко и то започна да мърмори нещо, без да се обръща и да надига глава. Доктор Ермитидж не направи писмен запис на изреченото от него, но бе сигурен, че нито една дума на английски не бе изречена. Отначало произнесените срички не съдържаха нищо, напомнящо дори и на един от известните на Земята езици, но впоследствие започнаха да се появяват разкъсани фрагменти, явно взаимствани от „Некрономикон“, тази чудовищна ерес, в търсенето, на която съществото се бе озовало тук. Тези фрагменти, по спомените на Ермитидж, звучали по следния начин: „Нгаи, н’гха’гхаа, багг-шоггог, й’ах: Йог-Содот, Йог-Содот.“ Те се изгубваха в нищото, съпроводени от крясъците на козодоите, ритмичното кресчендо на които отразяваше злокобното им предвкусване на смъртта.

После дишането престана и кучето надигна глава, надавайки протяжен печален вой. Жълтеникавото козе лице на съществото бе променило изражението си, а огромните му черни очи бяха хлътнали навътре по отвратителен начин. Зад прозорците пищенето на козодоите внезапно престана, след което ропотът на насъбралата се тълпа бе заглушен от паническото размахване и пърхане на криле. На фона на луната облаците от птици се издигаха високо във въздуха, побеснели от това, че плячката им се бе изплъзнала.

Изведнъж кучето рязко се изправи на крака, излайвайки уплашено за последен път, след което изскочи нервно навън през прозореца, откъдето и беше влязло. От тълпата се надигнаха викове, но доктор Ермитидж гръмко обяви на стоящите на улицата, че никой не трябва да влиза в сградата, докато не пристигне полицията или лекар. Той бе благодарен, че прозорците са разположени достатъчно високо и че през тях не може да се надзърне от улицата; въпреки това той дръпна тъмните завеси, закривайки всички прозорци на помещението. По това време пристигнаха двама полицаи; доктор Морган ги пресрещна във фоайето и ги помоли за тяхно собствено добро да възпрепятстват достъпа до излъчващата зловоние читалня, докато не дойде медицинският експерт и простряното на пода тяло не бъде покрито.

Междувременно на пода на читалнята се случваха ужасяващи промени. Невъзможно е да се опише какъв разпад и разложение протичаха пред очите на доктор Ермитидж и професор Райе и колко стремителни бяха те, но трябва да се отбележи, че освен външните очертания на лицето и ръцете, наистина човешките елементи у Уилбър Уейтли се оказаха нищожно малко. Когато медицинският експерт пристигна, на дървения под бе останала само лепкава бяла маса, а неприятната миризма бе почти изчезнала. Очевидно Уейтли бе лишен от череп и човешки скелет, каквито имат хората, наследявайки доста неща от незнайния си баща.

Но всичко това представляваше само пролог към истинския Кошмар в Дънуич. Представителите на официалните власти изпълниха всички необходими формалности, за да скрият анормалните детайли от обществото и пресата; в Дънуич и Ейлсбъри бяха изпратени хора със задачата да изяснят кои са евентуалните наследници на Уилбър Уейтли. Изпратените завариха жителите на злополучната местност в голям смут както заради усилващия се грохот, идващ от куполообразните хълмове, така и заради непоносимата воня, източник на която бе празната черупка, обшита с дъски, доскоро представляваща семейната къща на Уейтли. Ърл Сойер, който в периода на отсъствието на Уилбър се грижеше за коня и говедата, бе сполетян от тежко нервно разстройство. Официалните власти предпочетоха да не влизат в закования с дъски дом, който им вдъхваше несигурност, и се задоволиха с огледа на жилището на покойния, а именно неотдавна постегнатата барака. Те предоставиха дълъг отчет в съда на Ейлсбъри и казват, че безчислените Уейтли от горен Мискатоник — както процъфтяващи, така и измиращи — и досега се съдят за наследството.

Почти безкрайният ръкопис, изпълнен с неизвестни писмени знаци, съдържащ се в огромен том с кожена подвързия, и повече от всичко напомнящ дневник, за което свидетелстваха промеждутъците между записите, използването на различни мастила и измененията в почерка, се оказа неразрешима загадка за онези, които го намериха. Той лежеше върху старото олющено бюро, служещо на собственика си за писмена маса. След седмица на безрезултатни дискусии той бе изпратен в Университета Мискатоник заедно с колекцията от странни книги на покойния, за изучаване и разшифроване; но дори най-добрите лингвисти скоро разбраха, че да се реши тази загадка няма да е лесно. Никакви следи от старинното злато, с което Уилбър и старият Уейтли се разплащаха за добитъка си и покриваха дълговете си, не бяха открити.