Хауърд Лъвкрафт - Кошмарът в Дънуич

Той замлъкна изведнъж, прочел твърдия отказ, изписан на лицето на библиотекаря, и тогава козите му черти приеха коварно и хитро изражение. Ермитидж тъкмо искаше да каже, че е готов да му извади копие на страниците, които го интересуват, но изведнъж се замисли за възможните последици от подобна постъпка и се спря. Прекалено голяма бе отговорността да дадеш в ръцете на такова създание ключ към подобни светотатствени външни сфери. Уейтли забеляза накъде отиват работите и се опита да посмекчи напрежението.

— Е, добре, щом отношението ви е такова навярно в Харвард няма да бъдат толкова изнервени като вас — и без да каже нищо повече, той се надигна от стола си и излезе от сградата, прегърбвайки се, докато минаваше през всяка врата.

Ермитидж дочу бесния лай на огромното куче-пазач и съсредоточено се вгледа в горилоподобната походка на Уейтли, прекосяващ в този момент онази част от университетския двор, която се виждаше от прозореца. Той си помисли за всички онези безумни истории, които бе слушал, спомни си старите неделни статии в „Адвъртайзър“, информацията, която бе почерпил от недодяланите и груби жители на Дънуич по време на единственото си посещение там. Невижданите на земята неща — е, най-малкото на триизмерната земя — нахлуха в съзнанието му, зловонни и кошмарни, от клисурите на Нова Англия, надвисвайки зловещо над планинските върхове. Сега той започна да усеща близкото присъствие на приближаващия се ужас, породен от пробудилия се след дълги векове древен кошмар. Той прибра отново „Некрономикон“ и я заключи в отреденото й място, потръпвайки от отвращение, но в помещението все още се усещаше някаква скверна и неопределена миризма. „По зловонието ще Ги познаете“ — припомни си той откъса от текста. Да — мирисът бе същият като онзи, който го бе поразил край фермерския дом на Уейтли преди по-малко от три години. Той си помисли за Уилбър — зловещия и звероподобен Уилбър — и насмешливо се изхили, спомняйки си селските сплетни по повод неговия произход.

— Близкородствен брак? — промърмори полугласно Ермитидж. — Боже Господи, какви глупци! Покажи им „Великият Бог Пан“ на Артър Макън и те ще си помислят, че става дума за някакъв банален скандал в Дънуич! Но какво ли все пак — какво ужасно неопределено влияние на тази триизмерна земя или отвъд нея — е оказал бащата на Уилбър Уейтли? Той се е родил на Сретение Господне — девет месеца след навечерието на май 1912 година, когато мълвата за странните подземни шумове от хълмовете е достигнала чак до Арк хам. Какво ли е имало през онази майска нощ на върха на възвишението и кой ли е бил там? Какъв ли незнаен ужас се е свързал с нашия свят, материализирайки се в получовешка плът и кръв?

През следващата седмица доктор Ермитидж се постара да събере всички възможни данни за Уилбър Уейтли и неопределените явления в района на Дънуич. Той се свърза с доктор Хоутън от Ейлсбъри, който присъстваше на последните мигове на стария Уейтли, и откри в последните думи на стареца, съобщени му от лекаря, немалък материал за размисъл. Посещението в Дънуич не му донесе нищо ново; внимателното изучаване на „Некрономикон“ обаче, особено на тези страници, от които така силно се интересуваше Уилбър, му дадоха нови и страховити ключове към природата, методите и желанията на странното зло, което смътно застрашаваше живота на тази планета. Беседите с неколцина учени, специализирали древен фолклор в Бостън, и обменът на писма с много други от най-различни места породиха у него растящо чувство на изумление, което, бавно преминавайки през различните стадии на тревога, най-накрая се превърна в остър духовен страх. Лятото си течеше и той смътно усещаше, че трябва да се предприеме нещо по отношение на кошмара, дебнещ сред възвишенията на Мискатоник, и на онова тайнствено съзидание, което хората познаваха като Уилбър Уейтли.

Кошмарът в Дънуич сполетя селцето точно между Празника на урожая и деня на равноденствието през 1928 година, като доктор Ермитидж бе сред онези, които станаха свидетели на чудовищния му пролог. Той бе чул за ексцентричното пътешествие на Уилбър в Кеймбридж, както и за отчаяните му опити да получи за своя употреба „Некрономикон“ или да направи копия на интересуващите го страници в библиотеката на Уайдънър. Усилията му се оказаха напразни, тъй като Ермитидж бе успял да предупреди всички библиотекари, разполагащи с този том, да го пазят изключително строго. Разказват, че в Кеймбридж Уилбър ужасно нервничал; от една страна, страшно му се искало да получи книгата, а от друга, не по-малко силно жадувал да се прибере вкъщи колкото се може по-бързо, сякаш се опасявал от последствията на твърде дългото си отсъствие.