Хауърд Лъвкрафт - Кошмарът в Дънуич

Това бе същото онова място, на което Уейтли палеха своите огньове и пееха дяволските си песни до камъка с форма на олтар в навечерието на май и на Халоуин. Сега този камък лежеше в центъра на обширно пространство, утъпкано от колосалното чудовище, а върху леко вдлъбнатата му повърхност се виждаха гъсти и зловонни остатъци от онази лепкава смолиста течност, открита на пода в полуразрушения дом на Уейтли в първия ден на Кошмара в Дънуич. Очевидно съществото се бе спуснало по същия път, по който се бе изкачило дотук, но усилията да се проумее поведението му бяха напълно безполезни. Логиката, здравият разум и нормалните представи за причинно-следствените връзки в този случай изглежда не функционираха. Единствено Зебълон, който не бе част от групата, би могъл адекватно да прецени ситуацията и да предложи някакво приемливо обяснение.

Нощта след четвъртъка започна по същия начин, както и предишните, само че завърши доста по-неудачно. Козодоите в клисурата надаваха такива крясъци, че мнозина не можаха да мигнат, а някъде около три след полунощ всички телефони изведнъж зазвъняха. Тези, които вдигнаха слушалката, чуха как обезумял от страх човек крещи: „Помогнете ми, о, Го-о-осподи“, след което някакъв страховит грохот и трещене внезапно прекратиха връзката. Никой не се осмели да напусне дома си и да предприеме каквото и да било, и чак до разсъмване никой нямаше и най-малка представа кой може да се е обаждал. Тези, които го бяха чули, започнаха да звънят на всички номера подред и откриха, че единствено телефонът на Фрай не отговаря. Истината бе разкрита час по-късно, когато спешно сформирана група от въоръжени мъже се отправи към къщата на Фрай, намираща се в началото на клисурата. Това, на което се натъкнаха там, беше ужасно, макар и да не се явяваше неочаквано. Цялата земя бе осеяна с множество следи, растителността беше пометена и изкоренена, а къщата я нямаше. Тя бе хлътнала като яйчена черупка и сред развалините нищо живо или мъртво не беше открито. Само зловоние и лепкава смолиста сукървица. Семейството на Елмър Фрай бе заличено от Дънуич.

Междувременно значително по-спокойната (но не и в духовен смисъл) фаза на кошмара мрачно се разгръщаше зад затворената врата на една обсипана с книжни лавици стая в Аркхам. Загадъчният ръкопис или дневник на Уилбър Уейтли, изпратен в Университета Мискатоник за разшифроване, породи силно безпокойство и затруднение сред специалистите по древни и съвременни езици. Дори използваната в него азбука, макар и нелишена от сходства с отдавна изчезналото, употребявано в Месопотамия писмо, бе неизвестна и на най-големите специалисти. Окончателното заключение на експертите оцени текста като шифрован запис, осъществен чрез използването на изкуствена азбука, като нито един от методите на криптографията не успя да даде някакъв ключ към разгадаването му. Старинните книги от дома на Уейтли, макар и да бяха изключително интересни и в редица случаи да отваряха нови хоризонти за философите и хората на науката, ни най-малко не бяха в състояние да помогнат за разшифроването на текста. Една от тях — обемист том с желязна закопчалка — също бе написана на неизвестна азбука от коренно различен характер, наподобяваща санскрит. Старият том в края на краищата бе предаден на доктор Ермитидж както заради особения му интерес към семейство Уейтли, така и поради неговите обширни лингвистични познания и ерудицията му в областта на мистичните заклинания от античните времена и средновековието.

Ермитидж хранеше предположението, че азбуката може да представлява средство, тайно използвано от определени забранени култове, достигнали до нас от дълбоката древност и наследили множество форми и традиции от магьосниците и вещерите от Сарациния. Но не това бе въпросът, който той считаше за най-важен, понеже според него произходът на символите, използвани за шифроването на текста, не беше толкова съществен. Убедеността му се основаваше на това, че, взимайки под внимание гигантския обем на ръкописа, нищещият го едва ли би започнал да употребява друг език освен родния си, като изключим някои отделни формули и заклинания. Ето защо Ермитидж се зае да изследва ръкописа с предположението, че за негова основа се явява английският език.

От многократните неуспешни опити на колегите си да проникнат в същността на дневника докторът разбра, че загадката е доста сложна и заплетена и че опитите да се намери просто решение са обречени априори на провал. Цялата останала част от август той посвети на изучаването на огромно количество материали, засягащи криптографията; проучи всички източници от своята библиотека, прекара безсънни нощи над мистериите на „Полиграфия“ на Тритемиус, „Cryptomenysis Patefacta“ на фелконър, изучи книгите от осемнадесети век — например изследванията на Дейвис и Тикнес, както и най-новите разработки на такива ерудирани специалисти като Блеър, фон Мартен и Клюбер. В крайна сметка стигна до заключението, че си има работа с една от най-изтънчените и комплексни криптограми, в които множеството на отделните листове със съотнасящите се букви са разположени като таблицата на умножението, а текстът е съставен благодарение на ключови думи, известни единствено на автора. Изследователите от миналото се оказаха много по-полезни на Ермитидж, отколкото съвременните учени, поради което той реши, че ключът към ръкописа има неизмеримо древен произход и без съмнение е преминал през дълга верига от мистични преобразувания. На няколко пъти му се струваше, че пред него проблясва ярката светлина на истината, но всеки път някакво непредвидено препятствие го отблъскваше отново назад. Едва през септември облаците започнаха да се разсейват. Определени букви, намиращи се на определени места в текста, изясниха без никакво колебание, че текстът действително е написан на английски.