Таньо Танев - Као

Радостта беше голяма, но вестите не бяха добри. Пеа е добре, но когато Вава тръгнал Лора имала треска и парела.

Набързо Вава му каза и останалото. Имали много сблъсъци с планинците и другите племена. След неговото заминаване към робската земя, колони от войници кръстосвали полето до сред зима и подпалили всички села по пътя си и пленили или избили когото намерили. Остатъците от племената също избягали към планината, а тук плячката е малко и ловците слизали на лов пак в полето. За съюзяване и дума не можело да става. Поради глада ловците от племената се нападали едни други.

На следващия ден се натъкнаха на десетина ловци от друго племе.

— Махайте се или искате да умрете! — викаха те заплашително.

— Аз съм Вава и вашия вожд ми разреши да ходя до склона на върха. Не съм ловувал.

— Тогава защо сте двама? — провикна се най-едрия ловец, страховит в одърпаните си кожи.

— Дочаках на шия съгледвач и няма да ме видите повече.

— Да видим дали не сте убили нещо. — провикна се един по-дребен.

— Избягах от робство и имам половин заек. — обади се Као.

— Ела насам и донеси заека. Значи лъжете, че не сте ловували. — изрева едрия и всички пак вдигнаха копия срещу тях.

Као, имайки опита на роб се смири. Остави си копието и им хвърли остатъците от заека. Те веднага го разкъсаха помежду си. Явно бяха много гладни.

— Ела тук. — заповяда му по-слабия и Као приближи. Една мазна ръка се протегна и опипа шията му. После го потупа по рамото. Ниския се обърна към другите ловци по-спокойно:

— Не лъже. Бил е роб. Врата му загрубял, където е било въжето. разкажи как е там.

— Не е добре да си роб. Много тояги изядох и добре, че се отървах жив.

— Това всеки го знае. — каза едрия ловец. — До града ходи ли?

— Да! Носих дърва на един грънчар и копах глина. Той не беше роб и ме хранеше обилно. Като му занесях дървата ми даваше пълна паница с накиснати семена, омекнали и сладки. И от чорбата в която са киснали пиех колкото мога. Особена чорба е. От нея ти става топло и весело. И варено месо ми даваше повече от колкото мога да изям. А колко жени имаше в града! Всички племена от планината да се съберат, пак се падат по десет на ловец.

— Ха. Така ли хранят робите.

— Не. На робите в имението им дават по голяма купа накиснати или варени семена два пъти на ден. Да не ви разправям как е отрупан пазара им с какви ли не храни, които така си стоят и рядко някой си взема нещо, ама дават само ако си платиш. Много храна има там. — Ловците се облизваха и Као им разказваше малко за къщи и стражи, наблягаше на пищно описание на изобилната храна. — Много храна има там, но е за господарите и свободните.

— Вярно е. Вярно е. Аз ви разправях, но не ми повярвахте. Сега чуйте него. Не лъже. — пригласяше ниския ловец.

— Тук ще измрем от глад, а там със недо зърно хранят конете и магаретата.

— Вярно е. — пак потвърди ниския. — тук измираме от глад,

— Имат само около двеста войника. Ако се съберем можем да превземем града. Имат високи кули пълни със зърно и още не е свършило, и няма да свърши. Товарят го на лодки и го карат навътре в морето, покрай брега. Видях как го товарят.

— Не можем да се бием с тях. Малко сме и оръжията ни са лоши. — намръщено каза едрия.

— Не можем по сами. Заедно можем. Нека не се избиваме за един заек. Кажете на вашия вожд, той е мъдър и силен. Нека се съберат вождовете и да се договорят пак да слезем в равнината, където има много храна и много плячка. — Каза Вава, започвайки да схваща играта на Као.

Като се разделиха с ловците го попита:

— Као, сериозно ли говореше, че има такова изобилие на храна?

— Да, Вава, изобилна е, но само за господарите. Като се съберат вождовете, ще им кажа и за божествените напитки на господарите. Държат ги в големи глинени делви, които и цяло село не може да изпие за един ден.

— Много хубави неща каза, бате. Тогава защо се върна?

Као погали Вава по главата:

— Защото за всяко зрънце, което ти дават, получаваш и по две тояги по гърба. Хората там са изкривени. Убиха Куай робите, не за да го изядат, а от завист. Добре е никога да не разбереш какво значи това.

Вава наведе глава и се умълча. Почувства се виновен, загдето Куай се отвърза и изчезна.

Когато стигнаха до колибите радостта на всички бе голяма. Най много се радваше Пеа, на гърдите в една торба гукаше Лора.

Племето се бе пръснало по хълмовете. Рядко имаше повече от пет колиби на едно място. Као не се чувстваше добър ловец, залови се да лови риба с копие, но хващаше малко. Не искаше в тоя студ да гази ледената вода и вярваше, че Ло все ще го изхрани поне до празника на слънцето.