Таньо Танев - Као

Пролетта настъпваше бавно в планината. Караниците между вождовете бяха прекратени изненадващо от вдигащите облаци прах колони войници, които се виждаха като на длан как шарят из полето. От планината видяха и два стълба пушек, които се издигнаха от опожарени села. Бавно но неотлъчно колоните се приближаваха и рано или късно щяха да достигнат и до тях. Царят е града не бе забравил пълната загуба на две лодки с войници и искаше да разпростре властта си на всяка цена и да отмъсти.

Съгледвачите които цяла зима бродиха из планините срещаха само враждебни племена и още планини. Можеха да се изтеглят още навътре в планините с неизбежни сблъсъци с планинците, но кой можеше да каже до къде ще ги преследват войниците, а и планината не можеше да изхрани десетината племена които се криеха в подножието й и колкото по-навътре в планината се отиваше, толкова по-малко ставаше храната и плячката. Мъже и жени гледаха от височините към колоните войници в полето мълчаливо и с надежда гледаха към вождовете. На първо време гасяха през деня огньовете, за да не ориентират войниците къде с а колибите им.

Заредиха се съвети на вождовете през ден, крамолите намаляха, но се увеличаваше отчаянието. От време на време викаха Као и още няколко избягали от плен, които разпитваха за града, нивята, войската и оръжията. Някои от пленените от племето на Као оръжия стояха в колибата на съвета като мълчалива заплаха. Поо срещу половин коза или торба зърно майстореше оръжия, но и те отстъпваха на пленените. Другите майстори не бяха кой знае колко по-добри от него.

За пореден път повикаха Као в съвета на вождовете, както и доста други. Явно тази нощ щеше да се реши какво ще правят или всяко племе щеше да поеме поотделно през хребетите. Времето свършваше.

Говориха дълго, много дълго. Съгледвачите от различните племена докладваха за две колони от над сто войника, които вървяха успоредно на по хиляда крачки едни от други и повече от петдесет конника, които шареха около тях. Точно от конниците съгледвачите търпяха много загуби. Някои от племената също имаха съгледвачи с коне, но и те се измъкваха трудно. Все по-често губеха и съгледвача, и коня. Зад колоните се мъкнеха бавно стотина каруци на две колелета.

Всички идеи се въртяха около това, да се нападнат каруците, като предполагаха,че каруците са пълни с храна.

Тогава един съгледвач, който Као не беше виждал каза, че повечето от каруците са натоварени с храна за коне и колове с платнища, оръжия и други неща които са всичко друго освен храна.

Освен това по реката армията следваха и десет лодки от които две се върнаха, а три са се отклонили по друг приток. Останалите пет следваха армията и обследваха бреговете.

Као се замисли: „Кой тогава е останал в града?“ Едва ли са го оставили на робите. Може би петдесетима войници. Грънчарят му бе казал, че когато се наложи го прибират в армията. Колко ли бяха свободните, които събират за войска. Може би колоните от войници са събрани свободни, а основната войска си е в града. Као осъзна колко много неща не е доогледал и не е разбрал, защото не е знаел къде да гледа и какво да пита. „Можеха ли да разчитат на подкрепа от страна на робите?“ — замисли се Као и си отговори сам — „Едва ли. Та нали те му убиха кучето в стремежа си да не ги засенчи пред господарите им. Странни същества бяха робите и подли. Само ако ги оставеха гладни можеха да вдигнат бунт.“ Као знаеше силата на глада, но знаеше и подлостта на робите.

— Да хапнем преди да продължим. — Предложи най-стария от вождовете Магун. на огъня се печеше от обяд една овца, по чиито вътрешности жреците предрекоха много кръв и тежка победа.

Као като млад не можеше да говори без някой да го е питал на това събрание, затова изчака да сипят на жреците, вождовете и старейшините, чак тогава отиде да си вземе едно парче. Не беше кой знае какво, но семейството му и на това би се зарадвало, жалко, че не можеше да им занесе поне това.

Додо поговори докато мляскаше с някои от вождовете и понеже племето му не бе от силните, поради това беше и далече от интригите за надмощие, като им стана безинтересен се присламчи към представителите на собственото си племе. По едно време към тях се присъединиха шамана и Поо.

Додо заприказва всички по ред определен от обичаите и всекиго попита за нещо. Когато дойде ред на Као, Додо го запита:

— А ти Као, какво мислиш? Да се бием или да бягаме?

— Ще загубим всяка битка. Племената не си вярват и всеки се стреми да подложи на удар някой от противниците си. Целта им е не да спечелят срещу войниците на царя, а да отстранят някой от старите си противници. Додо, после искам да ти кажа нещо. — и Као млъкна.