Таньо Танев - Као

Веднага дотърчаха десетина други надзиратели от съседните ниви с тояги и Као реши, че битката е неравна и дори да убие двама или трима в края на краищата ще го убият, хвърли тоягата си и застана кротко. Беше ги виждал да викат много, но рядко удряха. Мислеше, че ще ги излъже нещо.

Надзирателите се позасмяха като го оглеждаха и видяха,че няма да се съпротивлява.

— Чий си ти? Защо нямаш въже?

— Као. — отвърна им той сериозно, а те прихнаха да се смеят.

— Как се казваш?

— Као. — пак им отвърна сериозно.

— От къде идваш? — попита пак същия.

— От там. — каза Као сериозно и посочи мястото където бе изненадал надзирателя.

Един по-нисък надзирател го перна отзад с тоягата си и му изкрещя:

— Не се подигравай с на с бе момче. Кажи веднага от къде си избягал.

— Ей сега всичко ще си каже. — изръмжа друг и го паргоса през краката.

Као падна на колене и ги изгледа зверски.

— Чакайте. — каза този който го попита пръв. — Вижте го как ни гледа като зверче в очите. Той е дивак, не е роб. Вържете го.

Докато се усети му стовариха още няколко тояги и докато се осъзнае го вързаха здраво и му провряха тояга през ръцете и го повлякоха по една пътечка.

Доста време го тътриха и от време на време го подритваха, но повечето време сам вървя докато стигнаха едно село. Колибите бяха почти като техните, но имаше няколко съвсем други, каквито бе виждал само от далеч и доста големи.

Хвърлиха го в едно заградено място и оставиха двама да го пазят.

Дойде един дебел мързелан с дузина които му се кланяха, огледа го и без да каже дума се върна в голямата колиба. Вече се свечеряваше, Као не бе нито ял, нито пил вода.

За през нощта му разхлабиха малко ръцете и вързаха тоягата на оградата. Раменете го боляха ужасно и почти не можа да мигне от болка. Сутринта обаче му дадоха да пие вода.

Слънцето вече бе започнало да го мъчи когато дойдоха двама войника и двама по-добре облечени. Дълго си говориха с местния мързелан, а войниците седнаха под една сянка.

Когато дойдоха при него устата му вече лепнеше от жажда.

— От къде си? — попита по-важния от лъскавите.

— От село.

— От кое село?

— От нашето. — Као не лъжеше, но те прихнаха да се смеят и пак отнесе няколко удара, но леки.

— На кого си роб?

— Козар съм. — отвърна Као.

— Тогава къде са ти козите?

— Изядохме ги. — те отново прихнаха да се смеят.

— Оставате го тоя дивак. — отсече важния и другите му се поклониха. — Нищо смислено няма да чуете от него. Изяли са козите и сега ще започнат да прииждат да търсят храна. Ще наредя да усилят стражата. Вижте го докъде е стигнал, без да го забележи стражата и е козар. А ако беше ловец или войн, тогава до къде щеше да стигне? Добре, че този глупак развява женски и мъжки дрехи, та веднага се вижда от далеч. Хей ти, откъде взе дрехите.

— От реката. Там има много. — отговори Као.

— Крадец! Видяхте ли! Някоя си е заслужила боя, загдето не си гледа прането. Ти, знаеш ли, че ще ти отсечем ръката, за кражба?

— Ще ви върна дрехите. — отговори Као.

— Ще ги върнеш с една ръка глупако. После кой ще те вземе за роб да те храни еднорък.

Престанаха да му обръщат внимание и после го повлякоха към града. Пристигнаха едва привечер. В покрайнините имаше колиби. Минаха край маси отрупани със храни и лъскави неща, които раздаваха. Него обаче го заведоха в каменна колиба с пазачи и го хвърлиха на под покрит със слама. Добре, че преди това го отвързаха и му дадоха храна. Као отдаван престана да брои колко тояги изяде, но не удряха силно.

На сутринта пак му дадоха храна и го накараха да се измие. После го завлякоха вързан при един дебел мъж, с гладко лице като жена, който стоеше на висок стол. от всички хвалебствия към богове и царе, за себе си разбра, че вече е роб. Нанизаха на врата му въже, сплетено на кръг и му казаха, че падне ли му въжето от врата, ще му падне и главата, затова да не го сваля дори когато спи и му отрязоха косата.

Храниха го още няколко дни, а другите затворници му скрояваха всевъзможни номера. В затвора беше също така многолюдно както и на улиците.

Един ден, след като ги нахраниха по-добре и ги измиха и ги закараха на пазар за роби.

Наоколо имаше много хора. По-добре облечените седяха в столове. около тях шумеше тълпа каквато не беше виждал. Никога не си бе помислял, че може да има толкова много хора. Сигурно всеки ден изяждаха по едно стадо кози.

Извеждаха ги един по един и приказваха неразбрани неща, по едно време изкараха и него на площадката. Един войник дълго вика нещо, но никой не го посочи. Као тайно се надяваше, никой като не го иска да го пуснат да си ходи.