Селма Лагерльоф - Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

— Не сме далеч от Западен Веменхьог — каза Ака — и аз си помислих, че може би ще искаш да си отидеш за малко в къщи. Инак сигурно ще мине доста време, докато видиш родителите си.

— Няма нужда — отвърна момчето, но по гласа му личеше, че това предложение го е зарадвало.

— Ако гъсокът остане при нас, не може да му се случи нищо лошо — каза Ака. — Мисля, че ще искаш да разбереш какво става у вас. Може би ще успееш да им помогнеш по някакъв начин, макар и да не си човек.

— Имаш право, майко Ака. Трябваше да се сетя за това по-рано — отговори момчето.

И веднага отлетяха с водачката към къщата на Холгер Нилсон. Скоро Ака кацна зад каменната ограда на двора.

— Чудно нещо! Всичко си е както преди — каза момчето, като се покатери бързо на оградата, за да се огледа наоколо. — Сякаш беше вчера, когато ви видях да летите над мен.

— Баща ти има ли пушка? — попита неочаквано Ака.

— Има — отвърна момчето. — Заради тая пушка останах в къщи, вместо да отида на черква онази неделя.

— Тогава аз не смея да те чакам тук — каза Ака. — Най-добре е да ни намериш утре рано сутринта при Смюгехук. Така ще можеш да прекараш нощта у дома си.

— Не си отивай още, майко Ака! — извика момчето и бързо слезе от оградата. Кой знае защо, струваше му се, че нещо ще се случи с дивите гъски или с него и че те никога вече няма да се срещнат. — Ти знаеш, че ми е мъчно, задето не мога да стана пак човек — продължи то. — Но искам да ти кажа, че никак не съжалявам, дето тръгнах с вас напролет. Бих предпочел да си остана винаги такъв, отколкото да пропусна това пътуване.

Ака въздъхна няколко пъти, преди да отговори.

— От дълго време искам да ти кажа нещо, но тъй като ти реши да не се връщаш при родителите си, аз си помислих, че няма защо да бързам. Но мога да ти го кажа и сега.

— Ти знаеш, че аз съм готов да направя всичко, което искате — отговори момчето.

— Палечко, ако си научил при нас някои хубави неща, може би си разбрал, че хората не живеят сами на земята — каза тържествено водачката. — Не забравяй, че страната ви е голяма и че спокойно можете да оставите няколко голи островчета, плитки езера и блата, няколко пусти планини и далечни гори, където ние, бедните животни, да живеем на спокойствие! Откакто съм се родила, все са ме гонили и преследвали. Добре би било и такива като мен да си имат едно малко царство.

— Много бих се радвал, ако можех да ви помогна — отвърна момчето, — но аз никога няма да имам влияние между хората.

— Хайде, стига вече! Разприказвали сме се, като че ли никога няма да се видим — каза Ака, — а още утре сутрин ще се срещнем. Сега трябва да се върна при ятото.

Тя размаха криле, но пак се върна, погали Палечко няколко пъти с човката си и чак тогава отлетя.

Беше посред ден, но на двора не се виждаше жива душа и момчето спокойно можеше да отиде, където си иска. То тръгна най-напред към обора, защото знаеше, че от кравите ще научи най-много новини. Оборът представляваше печална картина. През пролетта в него имаше три чудесни крави, а сега бе останала само една — Майроз, която явно тъгуваше за другарките си. Тя стоеше с наведена глава и не бе докоснала нито стръкче от сеното пред нея.

— Добър ден, Майроз! — каза момчето, като изтича безстрашно при кравата. — Как са мама и татко? Как са котката, гъските, кокошките и какво си направила с Шерна и Гул-Лиля?

Като чу гласа на момчето, Майроз се стресна и посегна да го мушне. Но тя не беше вече така пъргава и преди да го мушне, успя да го разгледа. Нилс Холгерсон беше все така малък, както преди да замине, и беше облечен по същия начин, но все пак изглеждаше съвсем другояче. Онзи Нилс Холгерсон имаше тежка и бавна походка, провлечен глас и сънливи очи, а този беше лек и пъргав, говореше бързо и очите му блестяха. Той се държеше така смело, че вдъхваше уважение, макар че беше толкова малък. И въпреки че не изглеждаше радостен, онези, които го виждаха, се радваха.

— Му-у! — измуча Майроз. — Разправяха, че си се променил, но на мен все не ми се вярваше. Добре дошъл в къщи, Нилс Холгерсон, добре дошъл в къщи! За мен това е такава радост, каквато много отдавна не съм изпитвала.

— Благодаря, Майроз! — отвърна момчето, зарадвано от доброто посрещане. — Кажи ми сега, как са татко и мама?

— Откакто си заминал, имат само неприятности — каза Майроз. — Най-лошото е, че този скъп кон цяло лято само стои и яде. На баща ти не му се иска да го застреля, а не може и да го продаде. Заради този кон продадоха Шерна, и Гул-Лиля.