Селма Лагерльоф - Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Скоро заливите се изпълниха с кафяви и сиви платна и хората в различните корабчета почнаха весело да си подвикват и разговарят помежду си. Младите момичета се покатериха по скалите зад къщурките и махаха на рибарите. Лоцманите разглеждаха хоризонта и бяха съвсем уверени, че скоро ще ги повикат. Бяха си обули морските ботуши и приготвили катерите. От фиордите почнаха да излизат малки параходчета, натоварени с празни бъчви и сандъци. Чифликчиите бяха зарязали картофите; работата в корабостроителниците също спря. Старите морски капитани с обрулени от вятъра лица не можеха да устоят и тръгнаха с параходчетата на юг, та поне да видят херингите. Дивите гъски скоро стигнаха до Марстранд. Пасажите идваха от запад и вървяха покрай фара Хамнесшерк към брега. Рибарските корабчета, по три в ред, плуваха в широкия фиорд между остров Марстранд и островчетата Патерностер. Рибарите знаеха, че където водата потъмнява и се набръчква в ситни, къси вълни, там има херинги. На тези места те внимателно спускаха във водата дългите мрежи, събираха ги в кръг и ги свързваха на дъното, та херингите оставаха като в някакъв грамаден чувал. После почваха да вдигат и свиват мрежите, докато вътре мястото ставаше все по-тясно и по-тясно и лъскавите риби се показваха на дъното на мрежите.

Някои кораби бяха наловили вече толкова риба, че лодките им стояха пълни догоре с херинги. Рибарите газеха до колене в тях и лъщяха от рибените люспи от върха на морските си шапки до края на жълтите непромокаеми палта.

Прииждаха все нови и нови кораби. Те обикаляха наоколо и търсеха херинги. Някои от тях хвърляха с голям труд мрежите, но ги изваждаха празни. Като напълваха лодките, едни рибари се приближаваха до големите параходи, които чакаха във фиорда, и продаваха там лова си, а други отиваха в Марстранд и разтоварваха рибата на кея.

Там жените вече я чистеха на дългите маси и я нареждаха в бъчви и сандъци. На кея се издигаше планина от риба.

Беше шумно и оживено. Хората бяха като замаяни. Те се радваха на среброто, което вадеха от морето. Дивите гъски няколко пъти обиколиха остров Марстранд, за да може момчето да разгледа всичко. Но то скоро ги помоли да продължат пътя си. Не им каза защо, но причината можеше лесно да се отгатне. Между рибарите се виждаха снажни и яки младежи с безстрашни, дръзки лица. Те имаха точно такъв вид, какъвто всяко момче мечтае да има, когато порасне. За този, който никога нямаше да стане по-голям от една херинга, тази гледка сигурно не беше приятна.

Един ден, в началото на ноември, дивите гъски долетяха през Халандските планини в Сконе. Те бяха останали няколко седмици и широките равнини около Фалчьопинг. Тъй като там имаше и други ята диви гъски, те прекараха времето много весело; старите — в разговори, а младите — в най-различни игри.

Нилс Холгерсон не беше много доволен от това забавяне във Вестерйотланд. Той се мъчеше да си дава кураж, но не му беше лесно да се примири със съдбата си. „Ако бяхме вече оставили Сконе зад нас и се намирахме в чужда страна — мислеше си той, — щях поне да знам, че няма на какво да се надявам и щях да се чувствувам по-спокоен.“ Най-сетне една сутрин гъските отлетяха и тръгнаха към Халанд. Отначало момчето не обръщаше внимание на гледката. Струваше му се, че няма да види нищо ново. Източната част на страната беше хълмиста, с големи степи и напомняше Смоланд, а западната беше изпълнена с големи планински върхове, нарязани от заливи както в Вохюслен.

Но като продължиха пътя си на юг по крайбрежието, момчето увисна на шията на гъсока и вече не можа да откъсне очи от земята. То гледаше как планините се снишават, като отстъпват място на равнината. Забеляза също, че брегът не е вече така нарязан. Поясът от островчетата също изчезна малко по малко и се откри безкрайното море.

Гори също не се виждаха. И на север имаше хубави равнини, но всички те бяха обкръжени с дървета. Гори там имаше навсякъде, като че ли страната беше тяхна собственост, и само тук-таме сред тях ще се срещнат обработени места. А в равнините често се виждаха храсти и групи дървета, за да се знае, че гората всеки момент може да предяви своите права.

Тук беше съвсем друго. Равнината преобладаваше. Тя се простираше чак до хоризонта. Имаше големи засадени гори, но нито една естествена. Тази страна, в която се редуваха нива след нива, напомняше на момчето за Сконе. Струваше му се, че различава и открития бряг с пясъчни плажове и купища водорасли. Като го видя, то едновременно се зарадва и обезпокои. „Сигурно не сме вече далеч от къщи!“ — помисли си то.