Морис Льоблан - Отмъщението на Калиостро

— Моите почитания, господин следовател! — извика Раул. — Денят е чудесен. Ето възможност да забравите за малко вашата афера.

— Вие обаче ме повикахте за развръзката, която трябваше да стане тая нощ.

— Тя стана.

— Не виждам тук стоката, на която много държах и за която ви оставих свобода на действие.

— Има ли нещо ново, господин следовател?

— Да, господин д’Аверни, има. И противно на нашата уговорка аз ще ви го съобщя. Преди час и половина полицейският пристав от Шату телефонира в префектурата, че жената, прислужвала на Жером Елмас, го е намерила мъртъв във вестибюла на къщата му във Везине. Застрелял се. Току-що се бил върнал, вратата била още отворена. Инспектор Русо е на местопрестъплението. Аз пък научих за това, слизайки от влака.

Без да мръдне, Раул заяви:

— Логичен завършек на аферата, господин следовател. Виновникът се е самоосъдил.

— За нещастие според първите обиски не е оставил никакво писмо, от което да се види, че той е виновният. Самоубийството не е признание. От друга страна, чудно е, че Жером Елмас, младоженецът, е напуснал семейното си жилище, за да отиде и се самоубие в старата си квартира.

— Това е следствие от признанието, което той направи в присъствието на Ролан, Фелисиен-Шарл и на мен.

— Устно признание сигурно?

— Писмено.

— Имате ли го?

Раул подаде подписания документ.

— Тоя път — провикна се Руслен с явно удоволствие — мисля, че задачата е почти решена. Но може би и вие ще направите някои признания?

— Съгласен съм — каза Раул весело. — Ала на кого имам чест да говоря: на господин Руслен, следовател, представител на правосъдието, или на господин Руслен, риболовеца, добряка, чиято снизходителност, чиято деликатна душевност и чиято човечност познавам? С първия трябва да бъда предпазлив. С другия ще говоря съвсем откровено и заедно, в съгласие ще определим какво може да стане публично достояние и какво да остане повече или по-малко в тайна.

— Пример, господин д’Аверни.

— Ето. Фелисиен-Шарл и Ролан Гаварел се обичат. Преди два месеца в нощта на драмата Фелисиен се е качил в лодката, за да отиде при девойката. Ако по-нататък се е оставил да го обвинят, то е било, за да не я компрометира. Това не трябва ли да остане в тайна?

Очите на господин Руслен, човек с чувствително сърце, овлажняха и той извика:

— Тук е риболовецът, господин д’Аверни. Разказвайте без задръжки. Можете да говорите съвсем свободно, защото в префектурата трябваше да ме уведомят за истинската роля, която вие изпълнявате при нас като доброволен сътрудник. Както и за големите услуги, които ни направихте. Вие сте там въпреки миналото…

— Минало, малко претоварено, нали?…

— Точно тъй. И въпреки всички извъртания, които правите на точните правила на закона, вие сте персона грата. Говорете, господин д’Аверни!

Господин Руслен тръпнеше от любопитство. И господин д’Аверни подхрани това любопитство така, че следователят не помисли вече за своя риболов и се съгласи да обядва в „Клер Ложи“. Остана до три часа след обяд да слуша разказите на Раул д’Аверни, примесени с признания на Арсен Люпен.

В момента на тръгването си каза с треперещ от възбуда глас:

— Благодарение на вас, господин д’Аверни, аз прекарах един от най-горещите дни в живота си. Сега виждам аферата от всичките й страни и споделям вашето мнение. Тя не трябва да бъде обнародвана изцяло, а деликатно. Много красива любовна история въпреки преплитащите се в нея престъпления и подбудителства. Но тя е преди всичко красива история за омразата и отмъщението. Дявол да го вземе! Как ли е могла Ролан да довърши замисъла си! Каква енергия! Какви силни чувства!

— Нямате ли други въпроси, господин следовател?

— Само още едно допълнение по две-три точки. Просто от любопитство.

— Кажете.

— Първо. Какви са намеренията ви по отношение на Фелисиен? И вярвате ли, че това е синът ви?

— Не зная и никога не ще го узная. Дори и да е синът ми, поведението ми към него ще остане непроменено. Нищо няма да му кажа. По-добре е да се мисли за подхвърлено дете, отколкото да знае, че е син на… знаете на кого. Одобрявате ли?

— Разбира се — каза господин Руслен разчувстван. — Второ. Какво стана с Фаустин?

— Тайна. Но ще я намеря.

— Защо?

— Защото е много красива и защото не съм забравил статуята „Фрина“.

Господин Руслен се поклони като човек, който не е чужд на нещата от областта на чувствата и пожеланията. И довърши:

— Трето. Забелязахте ли, господин д’Аверни, че след всички тия произшествия вече никой не говори за сивата торбичка и за стотиците банкноти в нея? Може би богатството е изгубено за всички?