Морис Льоблан - Отмъщението на Калиостро

Гласът на Ролан ставаше все по-дрезгав. Тя трепереше от презрение и омраза. Цялата й душа жадуваше за мъст. Но защо беше всичко това? Веднага осъзна, че Жером не я слуша.

Той гледаше в земята с мътни очи. Чувстваше се, че е притеснен от обвинението. Смутен, той не чуваше разкриването на пялата афера в истинската й светлина. Разобличен, той отказваше да се защитава. Повдигна глава и прошепна:

— А след това?

— След това ли?

— Да, намеренията ти? Обвиняваш ме, а мислиш ли да ме предаваш?

— Да, писмото е написано.

— Изпратено?

— Не.

— Кога ще го изпратиш?

— След обяд.

— След обяд ли? Да — каза той с горчивина. — За да ми дадете време да офейкам в чужбина.

И след момент възрази:

— За какво ти е да ме предаваш? Не мислиш ли, че си достатъчно отмъстена, изпъждайки ме от живота си? Защо ме накара да те обичам, след като ме хвърляш в още по-голямо отчаяние?…

— Писмото ще бъде предадено, освен ако…

— Освен ако?… — попита Жером.

— Седни и пиши, че ти си единственият виновник за смъртта на Елизабет и Симон Лориан, а не Фелисиен-Шарл, когото лъжливо си обвинявал… И се подпиши.

Той дълго размисля. Лицето му изразяваше само мъка и отпадналост. После прошепна:

— За какво да се съпротивлявам? Толкова съм уморен! Имаш право, Ролан. Как можах да започна такава комедия? Почти бях успял да си внуша, че въпреки всичко Елизабет не е умряла по моя вина и че нараних Симон Лориан в самозащита. Колко сме подли хората!… Но колкото повече те обиквах, толкова повече се плашех от това, което бях извършил… Ти не можеше да си дадеш сметка… Постепенно аз също се променях… И ти би ме избавила от самия мене… Да не говорим повече… Всичко е минало…

Той седна до масата, взе перото и започна да пише. Ролан четеше над рамото му. Накрая той сложи подписа си.

— Това искаше, нали?

— Да.

Жером стана. Всичко свърши така, както го искаше Ролан. Той ги погледна последователно. Какво чакаше повече? Сбогуване? Прошка?

Ролан и Фелисиен не помръдваха. И мълчаха.

В последния момент той потръпна от яд и направи жест на отвращение. Но се овладя и излезе. Чуха, че отиде в стаята си — в сватбената стая. След няколко минути вече слизаше по стълбите. Вратата на вестибюла се отвори без шум и после се затвори. Той се отдалечаваше…

Когато двамата останаха сами, се хванаха за ръце и очите им овлажняха. Фелисиен целуна Ролан по челото, както се целува уважавана годеница. Тя каза, смеейки се:

— Нашата сватбена нощ! Нали, Фелисиен?… Ще я прекараме като годеници: вие у вас, аз в тая къща.

— При две условия, Ролан. Най-напред, че ще остана при вас най-малко час-два, за да съм сигурен, че той не ще се върне.

— Другото условие?

— Двама годеници имат право да се целунат поне веднъж не само по челото…

Тя се изчерви, — погледна към стаята си и после смутена каза:

— Добре, но не тук… Долу. — И добави весело: — В студиото, където, свирейки, ви направих първото си признание.

Тя скри в синята кутия документа, подписан от Жером, и слязоха. Раул д’Аверни почти веднага влезе в стаята, извади от кутията за скъпоценности подписания от Жером лист и го сложи в джоба си. Върна се на балкона, стигна до корниза на страничната фасада, а оттам до изхода на зеленчуковата градина…

В три часа сутринта Фелисиен влезе в павилиона. Раул, който го чакаше там заспал в едно кресло, му подаде ръка.

— Моля за извинение, Фелисиен!

— За какво, господине? — попита в отговор момъкът.

— За това, че ви нападнах и ви вързах.

— Аз също ви моля за извинение.

— Ти пък за какво?

— Задето се отвързах… Фаустин ми помогна.

— Подозирах — процеди Раул през зъби. — Фелисиен, ще ви благодаря, ако рано тая сутрин телефонирате на Ролан Гаварел и я успокоите. Да не търси документа, подписан от Жером. Тъй като следователят ще дойде към девет и половина, реших, че е добре да взема тоя документ от кутията за скъпоценности, та вие и Ролан да избегнете нови неприятности.

— Как! — извика Фелисиен сащисан. — Невъзможно е да сте могли…

— Не се страхувайте! — каза Раул, като си тръгваше. — И я предупредете, че веднага ще отида да я видя. Вие ще бъдете там, нали?

Господин Руслен бе точен на срещата. В девет и половина сутринта, когато Раул привършваше закуската си, той се представи не като следовател, а като риболовец, тръгнал да подразни мренките към Кроаси. Със стара широкопола сламена шапка на главата, с панталон от дебел конопен плат и плетени обувки…