Ник Хорнби - Ега ти животът

И без това цялата работа с изпълнението беше глупава. Все пак единственото, което щеше да представлява, беше половин дузина парчета, изсвирени на акустична китара пред петнайсетина човека. Това, което ме притесняваше, беше колко тръпнех в очакване за този миг и колко много се наслаждавах на жалката подготовка за това (няколко плаката, едно-две телефонни обаждания, за да се докопам до малко касети). Ами ако не бях доволен от това, което се получеше? Какво щях да правя тогава? Знанието, че количеството… живот…, което имах на разположение, не беше достатъчно, ме плашеше. Мислех, че трябваше да се отказваме от излишното и да се оправяме с това, което оставаше, а определено не така стояха нещата.

Самият голям ден премина като в мъгла, както сигурно е било и за Боб Гелдоф, когато прави „Лайф ейд“. Мари се появи, както се появиха и много хора, които да я гледат (магазина беше претъпкан и въпреки че не се качи на масата при касата, за да свири, наложи се да застане зад нея, върху няколко каси, които намерихме за събитието) и ръкопляскаха, а на края някои от тях си купиха касетки, а други взеха други неща, които намериха в магазина, разходите ми възлязоха на десетина лири, а продадох стока за около трийсет-четирийсет, така че доволно се смеех. Кисках. Така де, широко се усмихвах.

Мари ми продаваше стоката. Изпя около дузина песни, само половината, от които бяха нейни. Преди да започне, изкара известно време при раклите с обложки, за да се увери, че имах нещата, които възнамеряваше да пее и записа имената и цените на албумите, от които бяха. Ако нямах парчето, тя му задраскваше името от списъка си и избираше такова, което да го имах.

— Това е парчето на Емилу Харис „Болдър ту Бирмингам“ от албума му „Пийсис ъф дъ скай“, който Роб продава за невероятната цена от пет лири и деветдесет и девет пенса и можете да го намерите ей там, в „Кънтри (жени)“.

— Това е парчето на Бъч Хенкок … — И накрая, когато хората искаха да си купят песните, а бяха забравили имената, Мари беше там, за да им помага. Щеше ми се да не живеех с Лора и нощта прекарана с Мари да беше преминала по-добре. Може би следващия път, ако имаше следващ път, нямаше да съм толкова нещастен от това, че Лора ме е напуснала и нещата с Мари може би щяха да са различни и…, но винаги щях да съм нещастен, ако Лора ме напуснеше. Това е едно от нещата, които бях разбрал. Значи трябваше да се радва, че беше останала, нали? Така би трябвало да бъде, нали? И си беше така. Донякъде. Когато не мислех толкова много по въпроса.

Можеше да се поспори дали малкото ми събитие не беше по-успешно от „Лайф ейд“, поне от техническа гледна точка. Нямаше спънки, технически изцепки (въпреки че истината беше, че трудно можеше човек да си представи какво би могло да се сплеска, като изключим това Мари да скъса струна или да се пребие) и имаше само един нещастен инцидент: след първите две парчета, се чу познат глас, някъде от далечния край на магазина, точно до вратата.

— Ще изсвириш ли „Най-различни всичко“?

— Не я знам — каза миловидно Мари. — Но ако я знаех, щях да ви я изсвиря.

— Не я знаеш?

— Не.

— Не я знаеш?

— Пак не.

— Господи, жено. Та тя спечели Евровизията.

— Ами значи съм доста невежа, нали? Обещавам, че следващия път, когато свиря тук, ще съм я научила.

— Надявам се да е така.

А след това си пробих път до вратата и Джони и аз изиграхме малкия си танц и го изхвърлих на улицата. Но не беше, като на Пол Макартни микрофона да излезе извън строя по средата на „Лет ит би“, нали.

— Прекарах супер — каза след това Мари. — Не мислих, че щеше да свърши работа, но стана. И спечелихме пари! Това винаги ме кара да се чувствам добре.

Веднъж свършило, вече не се чувствах добре. За един следобед време, работих на място, в което други хора искаха да дойдат, а за мен това беше важно — почувствах се, почувствах се, почувствах се, е хайде кажи го, повече мъж, усещане, което беше едновременно и шокиращо, и успокояващо.

Мъжете не работеха в тихи, изоставени улички в Холоуей: работеха в Ситито или в Уест енд, или във фабрики, или мини, или гари, или летища, или офиси. Работеха на места, където работеха и други, и трябваше да се борят за тази си работа и може би, в резултат на това нямаха усещането, че животът се живееше някъде другаде. Дори не се чувствах като център на собствения си свят, така че как можех да се чувствам центъра на нечий друг? Когато и последният човек беше изпратен и заключих вратата след него, внезапно почувствах паника. Знаех, че трябваше да направя нещо с магазина — да го изоставя, да го изгоря, каквото и да беше — и да си намеря кариера.