Имането на родители е много по-лесно, когато си имаш и гадже. Не знам защо беше така, но така си беше. Майка ми и баща ми повече ме харесваха, когато си имах гадже, и изглеждаха така, сякаш се чувстват по-удобно. Като че Лора беше човешки микрофон, нещо, в което говорехме, за да можем да се чуем.
— Гледате ли сериала „Инспектор Море“? — попита Лора изневиделица.
— Не — каза баща ми — Това са повторения, нали? Имаме ги на видеокасети, още от първия път, когато ги даваха. — Защото, знаеш, това е типично за баща ми, не му стига да каже, че по принцип не гледа повторения, защото винаги трябва да е първа писта, ами трябва да добавя ненужни и лъжливи окраски.
— Когато го даваха за първи път, вие още нямахте видео — отбелязвам напълно логично. Баща ми се направи на разсеян.
— За к’во го каза тогава? — настоявам аз.
А той намигва на Лора, все едно я беше светнал на някаква особено непроницаема семейна шега. Тя му отвръща с усмивка. Ама чакай сега малко, на кого всъщност е това семейство: мое или нейно?
— Човек може да си ги купи от магазина — казва баща ми.
— Наготово.
— Това го знам, но вие изобщо ги нямате, нали?
Баща ми пак се прави, че не ме е чул и ако на този етап бяхме само тримата, по семейному, щеше да стане страхотен скандал. Щях да му кажа, че е луд и/или лъжец. Майка ми щеше да ми каже да не правя от мухата слон и прочие, а аз щях да я ожаля гласно, задето по цял ден й се налага да слуша подобни простотии, и щяхме да продължим с пълната програма.
Но сега с Лора… Не бих стигнал чак дотам, та да кажа, че тя наистина и искрено харесва родителите ми, но знам мнението й, че родителите по принцип са нещо хубаво и следователно малките им простотии и идиотии са достойни за обич, а не за излагане на показ и за присмех. Отнасяше се към малките им лъжи, фукни и безсмислени заключения, като да бяха гигантски вълни, над които с умение и радост сърфираше.
— Но са страшно скъпи, тези, готовите, нали? — казва сега.
— Преди години купих на Роб едно-две неща на видеокасети по случай рождения му ден и общо бяха цели двайсет и пет лири!
Те това вече беше направо нагло и пълно безсрамие! Тя изобщо не смяташе, че двайсет и пет лири са много пари, но пък знаеше, че те ги смятаха за много пари, а майка ми, както и се очакваше, нададе изпълнен с ужас двайсет и пет лиров писък. И оттам насетне продължихме да говорим за цените на разните нещата — шоколади, домакинството, всъщност всичко, за което успяхме да се сетим — и така наглите лъжи на баща ми бяха забравени.
А докато миехме чиниите, горе-долу същото се получи и с майка ми.
— Радвам се, че си се върнала, за да се оправяш с него — отбеляза тя. — Един господ знае какво би се случило с апартамента, ако трябваше сам да се грижи за себе си.
Това наистина ме ядоса: а) защото й бях казал да не споменава за това, че Лора известно време я нямаше, б) защото не казваш на жена, особено не и на Лора, че един от основните й таланти и предназначения в живота й е да се грижи за мен, и в) от нас двамата аз бях по-прибраният и апартаментът всъщност изглеждаше по-чист, докато нея я нямаше.
— Не знаех, че тайно си идвала да изследваш състоянието на кухнята ни, мамо.
— Благодаря ти за доверието, но няма нужда да идвам. Знам те какъв си.
— Знаела си ме какъв съм, когато бях на осемнайсет. Кофти късмет, но сега вече не ме знаеш какъв съм.
Откъде пък се появи това „кофти късмет“ — детинско, сприхаво, подигравателно. А, всъщност, знаех откъде се беше появило. Беше се появило направо от 1973-а.
— Той е много по-разтребен от мен — сериозно и простичко казва Лора. Бях чувал това изречение вече десетина пъти в абсолютно същия контекст, откак за първи път бях принуден да доведа Лора тук.
— А, той всъщност е добро момче, просто трябва да се стегне.
— Ще се стегне. — И двете ми хвърлиха любовен поглед.
И да, бях направен на салата, бях сведен до предмет, нуждаещ се от надзор и грижи, но пък в кухнята вече витаеше определено топло излъчване, тристранна загриженост, вместо обичайния за семейството без Лора елементарен взаимен антагонизъм, който неизменно завършеше с това, че майка ми се разревава, а аз тряскам вратата. Наистина предпочитах нещата да са така. Радвах се, че Лора беше тук.
Плакати. Бях твърдо „за“. Единствената творческа идея, която съм имал някога, бе за изложба на плакати. Е, да, щеше да отнеме две-три десетилетия, за да насъбера всичките неща, но пък накрая щеше да излезе нещо наистина сполучливо. По витрината на магазина срещу моя висяха важни исторически документи: плакати за боксов двубой с участието на Франк Бруно, за антинацистки митинг, за новия сингъл на Принц, за гостуване на карибски комедиант и сума ти съобщения за концерти… Но всичко това след една-две седмици вече нямаше да го има, щеше да е покрито с плаващите пясъци на времето — или най-малкото с плакат за новия албум на „Ю ТУ“. Това дава на човек усещане за духа на времето, нали? (Ще ти споделя една тайна: всъщност проектът за изложба на плакати вече го бях започнал. През 1988-а направих около три снимки с автоматичния си фотоапарат на някакъв празен магазин на някаква забутана уличка в Холоуей, но след това дадоха магазина под наем, а моят ентусиазъм се изпари. Снимките излязоха добри — или поне горе-долу добри — но кой ли пък щеше да ми даде да правя изложба с три снимки?)
Читать дальше