Ник Хорнби: Ега ти животът

Все едно, от време на време се изпитвах. Зяпах витрината, за да се уверя, че зная всичките банди, които щяха да свирят, но тъжната истина беше, че бях почнал да се отпускам. Преди знаех всички, всяко едно име, колкото и да беше глупаво, колкото и да беше малко клубчето или кръчмицата, където щяха да свирят. Но после, когато преди три-четири години престанах да чета музикалната преса от първата до последната дума, започнах да забелязвам, че някои от имената на тези, които свиреха в по-малките клубове и кръчми, ми бяха неизвестни. А миналата година не знаех и една-две от бандите, които щяха да свирят във „Форум“.

„Форум“! Място, което побира хиляда и петстотин души! Хиляда и петстотин души, които щяха да ходят да слушат банда, за която аз дори не бях и чувал! Когато това се случи за първи път, цяла вечер не можах да се отърва от депресията, отчасти може би защото споделих своето невежество с Дик и Бари. (Бари едва не се пръсна от подигравки, а Дик зяпна в чашата си и го беше толкова срам заради мен, че не смееше да ми срещне погледа.)

Пак все едно. Правих си проверката (Принц го имаше, така че не бях оставен с нула точки — някой ден щях да остана с нула точки и тогава щях да се обеся.) и забелязах познато изглеждащ плакат. „Поради силния обществен интерес — пишеше на него, — клуб «Гручо» се завръща!“ А под това имаше написано: „От 20-и юли, лайф всеки петък, «Дог енд фийзънт»“ Дълго време останах да го зяпам с отворена уста. Беше същата големина и цвят като нашия и дори имаха нахалството да изплагиатстват оформлението и логото — очилата и мустаците на Гручо Маркс в „о“ на „Гручо“ и пурата, която излизаше от дупето (това надали беше техническият термин, но така му викахме) на „б“ в края на „клуб“.

На старите ни плакати имаше долна черта, под която беше изредено каква музика пусках. Поставях името на великолепния, божествено талантлив диджей, с обречената на провал надежда да последва култ към него. Не можеше да се види долната част на този плакат, защото някаква банда беше залепила върху нея няколко малки съобщения. Отлепих ги и… там си беше: „Стакс Атлантик Ритъм енд блус Ска Мерсибийт, от време на време по някой сингъл на Мадона — денсмузика за стари хора — диджей Роб Флеминг“. Беше хубаво да открия, че след толкова години все още го правя. К’во става тук, бе? Всъщност имаше само три възможности: а) този плакат си виси още от 1986-а и едва сега е открит от плакатни археолози; б) решил бях да задвижа наново дейността на клуба, приготвил бях плакатите, залепил съм ги, а след това съм получил доста остра форма на амнезия; в) някой друг бе решил да съживява клуба заради мен. Сметнах обяснение „в“ за най-приемливо и се върнах вкъщи да чакам Лора.

— Това е закъснял подарък за рождения ти ден. Идеята ми хрумна, докато живях с Рей, и толкова си я харесах, че направо ме хвана яд, че вече не сме заедно. Може би затова се върнах. Доволен ли си? — каза тя. Беше ходила с един-двама човека да пият по едно след работа и беше малко мотана.

Не бях мислел преди по въпроса, но бях доволен. Притеснен и уплашен — всичките онези тави, които трябваше да се изкопаят, всичката апаратура, до която трябваше да се докопам, — но и доволен. Даже възхитен.

— Нямаше право — казвам. — Представи си…

— Какво?

— Представи си, че имах някаква неотложна работа?

— Каква работа си имал изобщо някога, която да е била неотложна?

— Не е това въпросът. — Не знаех защо трябваше да съм такъв, целият сериозен и намусен и „това не е твоя работа“. Вместо да съм просълзен от любов и благодарност.

Тя въздъхна, отпусна се обратно върху дивана и си свали обувките.

— Ами, твой проблем. Защото ще го правиш.

— Може би.

Някой ден, след време, когато се случи нещо такова, просто щях да кажа: „Благодаря ти! Супер! Колко мило! Очаквам го с нетърпение!“

Някой ден. Но не още.

— Разбра ли, че ще свирим по средата? — пита Бари.

— Да бе, да. Не и днес обаче.

— Лора каза, че може. Ако помогна с плакатите и такива работи.

— Господи. И ти се нави?

— Че как!

— Ще ти дам десет процента от продажбите на билети, ако не свирите.

— Това и без това го имаме.

— Тя к’во, по дяволите, се опитва да направи? Добре тогава, двайсет процента.

— Не. Имаме нужда от това изпълнение.

— Сто и десет процента. Това е последното ми предложение.

Изсмя се.

— Не се майтапя. Ако дойдат сто човека, които да плащат по петарка, то готов съм да ти дам петстотин и петдесет лири. Ето колко не искам да ви слушам как свирите.