Ник Хорнби - Ега ти животът

— Не сме толкова зле, колкото си мислиш, Роб.

— Не бихте и могли да бъдете. Виж, Бари. Там ще има хора от работата на Лора, хора, които са собственици на кучета и на бебета и на албуми на Тина Търнър. Как ще се справиш с тях?

— По-точно как ще се справят те с нас? Между другото, вече не се казваме „Баритаун“. На другите им писна от цялата Бари/„Баритаун“ работа. Сега се казваме „СДМ“. „Соник дет мънки“.

— „Соник дет мънки“.

— Какво ще кажеш? На Дик му хареса.

— Бари, над трийсетгодишен си. Дължиш го на себе си, и на приятелите си, и на майка си и баща си да не пееш в група, която се казва „Звучни умрели маймуни“.

— Дължа на себе си възможността да премина всякакви граници, Роб, а за тази група наистина няма граници.

— Вярно, ще преминеш всякакви граници, ако дори и се приближиш до мен в петък вечерта.

— Това и искаме. Реакция. И ако буржоазните приятелчета на Лора не могат да го понесат, тогава да го духат. Да вдигат шум, ще се справим с тях. Ще сме готови. — И ми отправя нещо, което му се искаше да изглежда като демонична, дрогирана усмивка.

Някои хора биха се насладили на всичко това. Биха направили от това анекдот, биха започнали да го анализират и формулират в главите си, още докато кръчмата се тресеше като от експлозия и докато плачещи адвокати с кървящи уши се насочваха към изходите. Аз не бях от тези хора. Просто събирах всичко това в твърда топка притеснение и я напъхвах в червата си, някъде дълбоко между пъпа и задника, за да не се загуби случайно. Дори Лора не изглеждаше притеснена.

— Само за първата вечер е. И им казах, че не могат да я карат повече от половин час. И да, може би ще загубиш някои от приятелите ми, но те и без друго нямаше да могат всяка седмица да намират бавачки за бебетата си.

— Имам да плащам депозит, както и наем за помещението.

— Вече съм се погрижила за тях.

И това кратко изречение бе достатъчно, за да се случи нещо с мен. Внезапно се почувствах наистина благодарен. Не бяха парите, а начинът, по който се беше досетила за всичко: една сутрин се бях събудил и я видях да ровичка из сингълите ми и да вади неща, които си спомняше, че обичам да пускам и да ги слага в малките контейнери за тави, каквито използвах навремето, а преди години бях прибрал в един шкаф. Знаеше, че имам нужда от ритник в задника. Знаеше също така и колко бях щастлив, когато го правех това преди. И от която и страна да извъртах въпроса, все стигах до извода, че го беше направила, защото ме обича.

Поддадох се на порива си и направих нещо, което от край време ме тормозеше — прегърнах я и казах:

— Съжалявам, че се държах като изрод. Наистина оценявам това, което си направила за мен, и знам, че си го направила с най-добри намерения и наистина те обичам, въпреки че се държа все едно изобщо не съжалявам и не те обичам.

— Няма проблем. Само дето непрекъснато изглеждаш толкова мрачен и ядосан.

— Знам. И аз не мога да си го обясня.

Но ако трябваше да помисля по въпроса, то вероятно бих казал, че беше, защото бях заклещен. В някои отношения, щеше да е по-добре, ако не бях толкова обвързан с нея. Щеше да е по-добре, ако онези сладки възможности, онова замечтано, трепетно очакване, което има човек на петнайсет или двайсет, или дори двайсет и пет и когато знае, че най-съвършеният човек в света може всеки момент да влезе в магазина ти или офиса, или по време на купон… щеше да е по-добре, ако всичко това все още го имаше, скрито някъде в задния джоб или долната етажерка. Но мислех, че това вече го нямаше, а това беше достатъчно, за да ядоса, който и да е. Лора вече беше това, което представлявах аз, и нямаше смисъл да се преструвам, че не беше така.

Запознах се с Каролин, когато дойде да ме интервюира за вестника си и без никакви други простотии, просто веднага хлътнах по нея, още докато стоеше при бара на кръчмата и ми купуваше нещо за пиене. Беше горещ ден, първият за годината — седнахме на маса отвън и гледахме минаващите автомобили — имаше порозовели бузи и носеше безформена рокля без ръкави и тежки ботуши и по някаква причина това съчетание на облеклото наистина й отиваше. Но смятах, че точно днес щях да хлътна по когото и да е. Времето ме караше да се чувствам все едно съм изгубил нервното напрежение, което ми пречеше да усещам, а и без това как да не се влюбеше човек в някой, който искаше да те интервюира за вестника си?

Работеше за „Тъфнел Паркър“, от онези безплатни вестници, пълни с обяви, които ти пъхат под вратата и които след това пъхаш в кофата за боклук. Всъщност беше студентка — караше курс по журналистика и беше в практическата си година. И каза, че всъщност редакторът не беше сигурен дали иска изобщо да използва материала, защото не знаел нито магазина, нито клуба, а Холоуей се падал точно на границата на енорията му, или района му, или околията му, или каквото там му викаха. Но Каролин едно време преди ходила в клуба и много й харесал и искаше да ни направи реклама.