Ник Хорнби - Ега ти животът

Докато стояхме пред входа на къщата им (нищо чак толкова надуто, три спални и тераса в Кенсал грийн) играех с копчето на панталоните си, нервен тик, който Лора силно не удобряваше, по може би обясними причини. Но този път ме погледна и ми се усмихна и леко стисна ръката ми (другата ръка, не тази, която обезумяло чешеше слабините ми) и преди да можех да разбера какво става, вече бяхме в къщата сред порой от усмивки и целувки и представяния.

Пол беше висок и хубав, с дълга тъмна коса (балъшки дълга тъмна коса, „мързи ме да се подстрижа“ дълга, зубрачески дълга, а не фризирано дълга), и уморена осанка. Беше облечен в стари, кафяви джинси и фланелка на магазинерската верига „Боди шоп“, с нещо зелено — гущер или дърво или някакъв зеленчук — изобразено върху нея. Щеше ми се някое друго копче на дюкяна ми да беше разкопчано, за да не се чувствам прекалено формално облечен. Миранда, подобно на Лора беше облечена в широк пуловер и клин и носеше доста яки цайси без рамки; беше руса и закръглена и хубава, не точно закръглена, като Доун Френч, но достатъчно закръглена, за да ти направи веднага впечатление. Така, че не се чувствах кофти от дрехите, къщата или хората, защото те бяха толкова мили с мен, че за миг ме беше страх, че щях да се разцивря. И на най-неуравновесените щеше да стане ясно, че се радваха на присъствието ми или защото бяха решили, че съм Добро момче или защото Лора им беше казала, че е щастлива с нещата, както са (а ако бях разбрал неправилно, значи бяха добри актьори, а на кой му пука, когато актьорите играят добре?).

Нямаше разни „как би нарекъл кучето си“ приказки, защото от една страна, всеки знаеше с какво се занимаваха другите (Миранда беше лектор по английски в колеж), от друга страна, защото вечерта дори и за миг не беше такава. Питаха за бащата на Лора и Лора им каза за кремацията или поне отчасти, както и някои неща, които не знаех — като това, че за момент усетила леко вълнение, преди болката и скръбта и всичко останало да я погълне — беше все едно: господи, това е най-зрялото нещо, което някога ми се случило.

И Миранда поговори малко за смъртта на майка си, а Пол и аз я питахме разни работи свързани с това, а после Пол и Миранда питаха за моите родители и оттам някак си стигнахме до стремежи, до кой какво искаше и от какво не бяхме доволни и… не знам. Може би звучи глупаво, но въпреки нещата, за които говорихме, наистина хубаво прекарах — не се чувствах неудобно от никого и хората взимаха на сериозно всичко, което казвах и усетих от време на време, как Лора привързано ме гледаше, което ми даваше сила. Не че някой беше казал нещо особено запомнящо се или мъдро или силно. Беше повече свързано с настроението. За пръв път в живота си имах чувството, че участвах в епизод на „Трийсет и няколко“, а не в епизод на… на някакъв сериал за едни трима, които работят в магазин за плочи и по цял ден говорят за плънки на сандвичи и саксофонни сола и обожавах това. И знаех, че „Трийсет и няколко“ беше много лигаво и клише, и американско и глупаво, това го разбирах. Но когато седиш в двустаен апартамент в „Крауч енд“ и бизнеса ти пропада, а гаджето ти е избягала със съседа от горния етаж, главна роля в „Трийсет и няколко“, със все децата и браковете, и работата, и барбекютата, и компакт-дисковете, които влизат в това, изглеждаше като най-прекрасния възможен живот.

Първият път, когато хлътнах по някого, беше четири-пет години преди Алисън Ашуърт да се появи на хоризонта. Бяхме на почивка в Корнуол и една двойка, която си караше медения месец, имаше места на нашата маса в стола. Запознахме се и аз се влюбих и в двамата. Не беше заради някой от тях поотделно, а заради тях, като сплотена единица. (А като се замисли човек, може би тези двамата имаха точно толкова вина, колкото и Дъсти Спрингфийлд за нереалистичните ми очаквания от отношенията между мъжете и жените). Мисля, че и двамата се опитваха, както нормално се прави от хора, които са се току-що оженили, да покажат, че отлично се справят с деца, че от тях щеше да станат прекрасен баща и страхотна майка и от това намазах: водеха ме да плуваме и ме черпиха и когато си тръгнаха, не можех да го преживея.

Нещо подобно усещах и тази вечер с Пол и Миранда. Влюбих се и в двамата — в това, което имаха, в начина, по който се отнасяха един с друг и начина, по който ме накараха да се почувствам, като новия център на техния свят.

Едва в края на вечерта осъзнах, че бях измамен. Миранда беше горе при детето им. Пол беше отишъл да провери дали не се криеха някакви остатъчни аперативи в шкафа, за да накладем допълнително огъня, който тлееше в стомасите ни.