Ник Хорнби - Ега ти животът

— Виж им плочите — каза Лора.

— Не е необходимо. Напълно съм способен да оцелея, без да си тикам носа в музикалните колекции на хората, ако искаш да знаеш.

— Моля те, направи го.

И така, отидох до полицата, наклоних главата си настрана, присвих очи и наистина, беше пълна трагедия, бяха насъбрани дискове, толкова отровно ужасни, че беше най-добре да ги поставят в стоманен контейнер и да ги извозят до някое бунище в третия свят за ядрени отпадъци. Всичките бяха там: Тина Търнър, Били Джоул, Кейт Буш, „Пинк Флойд“, „Симпли Ред“, „Битълс“ и разбира се Майк Олдфийлд („Камбани“ I и II), „Мит Лоуф“… Нямах време, за да разглеждам плочите, но видях, че имаше една-две на „Игълс“ и зърнах нещо, което подозрително изглеждаше като албум на Барбара Диксън. Пол влезе в стаята.

— Май не одобряваш нищо от това, а?

— А, защо? „Битълс“ бяха добра банда.

Изсмя се:

— Не сме много в час, за съжаление. Ще трябва да дойдем в магазина, за да ни обучиш.

— Всеки със своето, както се казва.

Лора ме погледна.

— За пръв път те чувам да кажеш това. Мислех, че „всеки със своето“ беше от тоя сорт девизи, които бяха достатъчни, за да те обесят в Света на новия ред на Флеминг.

Успях криво да се усмихна и вдигнах чашата си за бренди, която беше пълна с някакво забравено „Драмбуе“, сипано от лепкава бутилка.

— Нарочно го направи — казах й на път за вкъщи. — През цялото време си знаела, че ще ги харесам. Изигра ми номер.

— Да, бе. Изиграх те да се запознаеш с хора, които биха ти харесали много. Чрез моя измама изкара една приятна вечер.

— Знаеш какво имам предвид.

— На всеки вярата се нуждае от изпитание от време на време. Мислих, че ще е забавно да те запозная с някой, притежаващ албум на Тина Търнър, за да видя дали пак ще мислиш по същия начин.

Със сигурност мислех по същия начин. Или поне щях по-късно отново да мисля по същия начин. Но тази вечер трябваше да призная (но само на себе си, разбира се), че може би, при наличието на вероятно невъзможни за повтаряне странни, изродски обстоятелства, не това, което харесваш беше важно, а това какъв си. Но нямаше да съм човекът, който щеше да обяснява на Бари как това беше възможно.

Заведох Лора да слуша Мари и тя страшно я хареса.

— Страхотна е! — каза. — Защо повече хора не знаят за нея? Защо има толкова малко хора в тоя клуб?

Намирах това за доста иронично, предвид че през цялото време на нашата връзка се опитвах да я накарам да слуша музиката на хора, които би трябвало да са известни, но не бяха. Но не намерих смисъл да й обръщам внимание върху това.

— Трябва да имаш доста добър вкус, за да разбираш колко е добра, предполагам, а повечето хора това го нямат.

— И е идвала в магазина?

— Ъхъ. Спах с нея. Яко, а?

Ъхъ. Обслужих я в магазина. Яко, а?

— Ах, ти, интимният със звездите. — Плесна с ръка в края на една песен на Мари. — Защо не я накараш да пее в магазина? Лайф? Никога не си правил такова нещо.

— Никога не съм имал такава възможност.

— Защо не? Ще е купон. Сигурно няма да е нужен и микрофон дори.

— Ако й трябва микрофон в „Шампионат винил“, значи има сериозен проблем с гласните струни.

— И сигурно ще продадеш някоя друга нейна касетка, а сигурно и едно-две други неща. Можеш да пуснеш обява в рубриката за музикални прояви на списание „Тайм аут“.

— Ей, Лейди Макбет. Успокой се и слушай музиката. — Мари пееше балада за някакъв чичо, който умрял, и когато Лора се беше развихрила, два-три човека се бяха обърнали.

Но идеята ми харасваше. Живо изпълнение! Като в големите музикални вериги. (Дават ли се автографи върху касети? Сигурно.) И ако да речем, това с Мари мине добре, то може би и други щяха се навият — групи даже и ако беше вярно това, че Боб Дилън щеше да си купува къща в Северен Лондон… ами, защо пък не? Знаех, че рокзвездите не свиреха често в магазини, за да подпомагат продажбата на плочи втора ръка, но ако имах възможност да пробутам на надута цена монокопието ми на „Блонд он блонд“, щях да се навия да делим на половина. Шейсет на четирийсет дори, ако се навиеше да остави и автограф.

И беше лесно да се види как от малко единично изпълнение на Боб Дилън в „Шампионат винил“ (а може би и лайф албум с ограничен тираж? Това можеше и да изисква малко оплетени правни договорености, но надали беше нещо невъзможно), можеше да се стигне до по-светли и щастливи дни за в бъдеще. А защо дори да не отворех наново залата „Рейнбоу“? На една пряка беше, а никой не я искаше. И можех да направя промоция с благотворително изпълнение, може би повторение в „Рейнбоу“ на концерта на Ерик Клептън.