Ник Хорнби - Ега ти животът

Знаех, че не говореше за това. Говореше за подробностите, за баластрата, за всичко онова, което те задържа да не полетиш напосоки.

— Лесно ти е на теб да го кажеш, нали, госпожице Лондон-ски-адвокат-голяма-работа? Аз не съм виновен, че нещата с магазина не вървят надобре.

— Боже, господи!

Смени скоростите с особена ярост и известно време не ми продума. Знаех, че почти бяхме стигнали до нещо изключително важно. Знаех, че ако ми стискаше, щях да й кажа, че е права, и мъдра, и че имам нужда от нея, и че я обичам, и щях да й предложа да се оженим или нещо такова. Ама, знаеш, пак исках да си оставя вратичка за измъкване, пък и без това нямаше време, защото тя явно още не беше свършила с мен.

— А знаеш ли какво наистина ме побърква?

— Ъхъ. Това, дето ми го каза преди малко, за измъкването и отворените вратички и разните други работи.

— Освен него?

— А стига вече!

— Побърква ме това, че аз мога да ти кажа точно, ама съвсем точно, какъв ти е проблемът и какво трябва да направиш, за да го решиш, а ти и представа си нямаш как стоят нещата при мен. Нали?

— Имам.

— Казвай тогава.

— Писнало ти е от работата ти.

— И това ми е проблемът, а?

— Горе-долу.

— Виждаш ли? И представа си нямаш.

— Дай ми малко време. Съвсем отскоро живеем отново заедно. Сигурно ще се сетя и за нещо друго след една-две седмици.

— Изобщо не ми е писнало от работата. Даже ми доставя удоволствие.

— Казваш го само за да ме правиш на глупак.

— Не, не го казвам, за да те правя на глупак. Работата ми доставя удоволствие. Стимулира ме, харесвам хората, с които работя, свикнах с парите… Но пък не ми харесва това, че я харесвам. Обърква ме. Защото това, което съм, не е човекът, който исках да бъда, когато бях малка.

— Каква искаше да бъдеш?

— Не и сухарка в скъп делови костюм, с лична секретарка и близка перспектива да стане съдружник във фирмата. Исках да съм правна консултантка, с гадже диджей, но всичко се обърка.

— Ами, намери си диджей. Какво очакваш да направя?

— Не искам нищо да правиш. Искам просто да разбереш, че животът ми не се припокрива изцяло с нашата връзка. Това, че оправяме връзката си не значи, че съм оправила и себе си. Защото аз си имам и други съмнения, страхове и амбиции. Не знам какъв живот искам да водя, нито в каква къща искам да живея, а парите, които ще изкарвам след две-три години ме плашат и…

— Но защо просто не си ми ги казала преди всички тези неща. Аз откъде да ги знам? Откъде да знам, по дяволите? Какво толкова ги пазиш в тайна?

— Не ги пазя в тайна. Просто отбелязвам, че това, което става с нас, не е всичко. И че аз продължавам да съществувам дори и когато не сме заедно.

След време сигурно и сам щях да се досетя за всичко това. Щях да разбера, че само защото аз самият откачам, когато съм самотен, и се сривам в бездната на безизходното отчаяние поради липсата на истинска партньорка в живота, това не значи, че и с останалите хора е така.

4. (Пред телевизора, на следващата вечер.)

— …на някое прекрасно място. В Италия. В Щатите. Може дори на Карибските острови.

— Страхотна идея. А да ти кажа ли как ще осигуря парите за това пътешествие? Още утре ще изровя отнякъде цял кашон със суперзапазени плочи на Елвис от ’78-а, издадени от „Сън“, — Сещам се за жената със забягналия мъж и страхотната колекция от сингъли и за миг ме хваща яд на себе си.

— Предполагам, че това беше някаква саркастична шега, която само мъжете — колекционери на плочи — разбират.

— Знаеш колко съм на червено.

— Знаеш, че аз ще платя. Нищо, че още ми дължиш пари. Какъв е смисълът да имам тази толкова печеливша работа, ако трябва да прекарам почивката си на палатка?

— Да бе, да. Пък дори на палатка да ходим, аз откъде да извадя пари за моята половин палатка?

Гледахме как Джак Дакърт се опитва да скрие от жена си петдесетачката, която е спечелил на конни надбягвания, в сериала „Коронейшън стрийт“.

— Знаеш, че парите не са от значение. Не ме интересува колко изкарваш и дали изобщо изкарваш нещо. Просто искам да си по-щастлив с работата си. Оттам насетне можеш да правиш каквото си искаш.

— А не трябваше да е така. Когато се запознахме, бяхме еднакви. А сега не сме и…

— В какъв смисъл сме били еднакви?

— Ти беше от хората, които идваха в „Гручо“ да слушат музика, а аз бях от хората, които пускаха музиката. Ти носеше кожено яке и фланелка и аз също носех кожено яке и фланелка. Аз и сега си ги нося, а ти не.

— Защото не ми дават да ги нося. Вечерно време ги обличам.