Натаниел Хоторн: Кроткото момче

— Не, аз ще застана отпреде им — отвърна Пиърсън възвърнал силата на духа си. — Може да търсят само мене и да не знаят, че живееш тука.

— Нека смело отидем и двамата — ти и аз — отново се обади другарят му. — Не ни подхожда да треперим, нито на тебе, нито на мене.

Тогава те се отправиха към входната врата през антрето и я отвориха, като се обърнаха към чукащия с думите:

— Влез, в името Божие!

Бурен порив на вятъра хвърли бурята в лицата им и угаси лампата. Едва имаха време да различат някаква фигура, дотолкова побеляла от сняг от главата до петите, че приличаше на самата Зима, дошла в човешки облик да търси убежище от собствената си опустошителна мощ.

— Влез, приятелю, и изпълни задачата си, каквато и да е тя — каза Пиърсън. — Трябва да е доста спешна, щом си дошъл в такава бурна нощ.

— Да бъде мир в този дом — каза непознатият, когато влязоха във вътрешното помещение.

Пиърсън разпали огъня, по-старият квакер разръчка жаравата, докато лумна ярък пламък. Проговорилият глас бе на жена. Показа се и тяло на жена — трепереща и премръзнала в уютната светлина.

— Катерин, благословена жено — възкликна старецът, — отново ли си дошла в тая потънала в мрак земя? Дошла си да поднесеш смело доказателство както в минали времена? Бичът не успя да те пречупи и от тъмницата ти излезе победителка, но сега стегни, стегни сърцето си, Катерин, защото Бог ще те изпита още един път, преди да ти въздаде.

— Ликувайте, приятели! — отвърна тя. — Ти, който дълго си бил един от нас, и ти, когото едно малко дете доведе при нас, ликувайте! Ето! Идвам като пратеник с добра новина, защото дните на гоненията отминаха. Сърцето на краля, даже и на такъв като Чарлс, омекна към нас и той е изпратил нарежданията си, за да спре изцапаните с кръв ръце. Една група наши приятели доплаваха с кораб в съседния град и аз също пътувах радостна сред тях.

Докато говореше, погледът на Катерин се луташе из стаята в търсене на онзи, заради когото сигурността й бе скъпа. Пиърсън мълчаливо отправи умолителен поглед към стареца, а той не се поколеба да изпълни мъчителната задача, която му поставяха.

— Сестро — започна той, с приглушен, но напълно спокоен тон, — ти ни съобщаваш за неговата любов, проявена в едно временно добро. А сега ние трябва да ти кажем за същата тая любов, изразена в наказание. До тоя миг ти, Катерин, приличаше на човек, тръгнал по мрачен и труден път, повел за ръка детенце. Макар с готовност да отправяше постоянно поглед към небето, все пак грижите за това детенце отклоняваха погледа ти и чувствата ти към земята. Сестро, не спирай да ликуваш, защото занапред неговите колебливи крачки няма да спъват твоите.

Но нещастната майка не можеше да бъде утешена по тоя начин. Тя затрепера като лист и побеля като снега, дето бе набит в косите й. Твърдият старец протегна ръка и я подкрепи да не падне, като не отделяше поглед от очите й, сякаш да потисне някой изблик на чувства.

— Аз съм жена, само една жена. Нима Той ще ме подложи на по-голямо изпитание, отколкото мога да понеса? — проговори Катерин бързо и почти шепнешком. — Наранявана съм дълбоко. Страдала съм много и телом и духом. Разпъвана съм на кръст чрез себе си и чрез ония, които са ми били най-близки. Разбира се — добави тя, като потръпна силно. — Той ми спестяваше досега това единствено нещо. — Катерин избухна с внезапна и неудържима ярост: — Кажи ми, коравосърдечни човече, какво ми е сторил Бог? Нима ме е стъпкал на земята, та да не мога вече никога да се вдигна? Нима със собствена ръка е разбил сърцето ми? А ти, комуто поверих детето си, как си оправдал доверието? Върни ми момчето, здраво и читаво. Живо, живо, или земята и небето ще отмъстят за мене!

Слаб, много слаб детски гласец отвърна на мъчителния писък на Катерин.

Този ден за Пиърсън, за стария му гост и за Дороти бе станало ясно, че краткият път на поклонничеството на Илбрахим наближава своя край. Първите двама с готовност биха останали край него, за да се използуват молитвите и благочестивите беседи, сметнати подходящи за случая и които, ако се окажеха безсилни да улеснят приемането на пътника в света, за който бе тръгнал, поне можеха да го улеснят при сбогуването със земния живот. Но макар Илбрахим да не отрони и звук на недоволство, гледащите го лица го смущаваха, така че горещите увещания на Дороти, а и собственото убеждение на двамата квакери, че стъпките на детето ще отекнат по райската настилка, без да я замърсят, ги накараха да се оттеглят. Тогава Илбрахим затвори очи и се успокои и ако не смятаме по някоя нежна дума, която отправяше сегиз-тогиз към своята болногледачка, можеше да се помисли, че е заспал. Когато обаче настъпи нощта и започна да се надига буря, нещо сякаш смути покоя на детското съзнание и го накара да наостри слух. Разтърсеше ли се касата на прозореца от порив на вятъра, Илбрахим се мъчеше да се извърне към него, ако вратата проскърцаше насам-натам върху пантите си, той хвърляше дълъг нетърпелив поглед към нея, издигнеше ли се плътният глас на стареца, докато четеше Светото писание съвсем малко, детето почти спираше умиращото си дихание, за да слуша, плъзнеше ли снежен вихър край хижата като пола на дреха, Илбрахим сякаш очакваше да влезе някой гост.