Натаниел Хоторн: Кроткото момче

Една зимна вечер бурна нощ беше надвиснала над жилището на Пиърсън и нямаше засмени лица, които да прогонят унинието от просторното му огнище. Вярно е, че огънят излъчваше светеща топлина и червеникаво сияние, а огромни пънове, от които капеше полустопен сняг, лежаха приготвени да бъдат хвърлени върху жаравата. Помещението обаче бе добило по-печален вид поради липсата на голяма част от покъщнината, която някога го бе украсявала. Поради принудителното събиране на многобройни глоби, както и занемаряването на всекидневните работи, стопанинът бе доста обеднял. А заедно с мирната покъщнина бяха изчезнали и оръдията на войната — сабята бе строшена, шлемът и бронята бяха изхвърлени завинаги. Войникът бе приключил с битките и сега не би могъл да вдигне нищо повече от гола ръка в защита на главата си. Светото писание обаче бе останало и масата, на която лежеше, бе придърпана към огъня, докато двамина от преследваната секта търсеха утеха в страниците му.

Този, който слушаше, докато другият четеше, бе стопанинът на къщата — сега съсухрен и променен, що се отнася до израза и здравия цвят на лицето, тъй като мисълта му бе живяла дълго сред въображаеми образи, а тялото му бе изтощено от затвор и побои. Здравият обветрен старец, седнал до него, носеше по-малко видими следи от далеч по-дълъг период на същия начин на живот. Той бе висок, изпълнен с достойнство и — което само по себе си бе достатъчно да го направи омразен, за пуританите — сивите му кичури падаха изпод широкопола шапка и лягаха върху раменете му. Докато старецът четеше свещените страници, снегът се трупаше на прозореца или се вихреше през цепнатините на вратата, а в комина непрекъснато се кикотеше поривът на вятъра и пламъкът свирепо се хвърляше нагоре, за да го хване. И понякога, когато вятърът блъснеше хълма под определен ъгъл и се спуснеше надолу към хижата през мразовитата равнина, гласът му бе най-горестното нещо, което може да си представи човек. Сякаш говореше Миналото, сякаш всеки мъртъв присъединяваше своя шепот, сякаш пустошта на вековете присъединяваше Диханието си към това ридание.

Най-подир квакерът затвори книгата, като все пак задържа ръка между страниците, които бе чел, и погледна втренчено Пиърсън. Стойката и изразът на последния можеха да се приемат за белези на телесна болка — главата му бе отпусната върху ръцете, зъбите бяха здраво стиснати, а тялото потръпваше от времена време в нервна възбуда.

— Приятелю Тобайъс — попита старецът съчувствено, — не намери ли утеха в толкова много благословени страници на Светото писание?

— Гласът ти стигаше до слуха ми като някакъв далечен и неясен звук — отвърна Пиърсън, без да вдигне поглед. — Да, а когато се вслушах внимателно, думите изглеждаха студени и безжизнени, отправени към някой друг, чиято мъка е по-малка от моята. Остави книгата — добави той с мрачна горчивина. — Нейните утехи не ми помагат, а подлютяват терзанията ми.

— Недей така, отслабен братко, недей да заприличваш на ония, които никога не са познали светлината — каза по-старият квакер сериозно, но с кротост. — Искаш ли да дадеш всичко, да понесеш всичко в името на съвестта, да жаждаш дори изключителни изпитания, та да се пречисти вярата ти и сърцето ти да се освободи от земни помисли? Или ще се огънеш пред злочестина, която сполетява и тия, които получават дела си тук долу, и ония, които трупат съкровище в небесата? Не се огъвай, защото лек е още товарът ти.

— Тежък е! По-тежък е отколкото мога да нося! — възкликна Пиърсън с нетърпението на непостоянния духом. — От самата си младост съм белязан за зла участ — от година на година, да, ден след ден, съм търпял мъки, каквито други не срещат и през целия си живот. И сега аз не говоря за любовта, превърната в омраза, за почестите, заменени с унижения, за покоя и сходството, превърнати в опасност, нужда и недоимък. Всичко това можех да понасям и се смятах честит. Но когато сърцето ми беше опустошавано от много загуби, аз го обърнах към детето на един непознат и то ми стана по-скъпо от всичките ми погребани деца. А сега и то трябва да умре, сякаш моята любов е отрова. Бога ми, аз съм един прокълнат човек, ще се хвърля в праха и повече няма да вдигна глава.

— Ти вършиш грях, братко, но не ми е дадено да те съдя, че и аз съм имал часове на заслепение, в които съм роптал срещу кръста — каза квакерът и продължи, като вероятно се надяваше да откъсне мислите на другаря си от собствените му теглила. — Дори съвсем наскоро светлината в мен помръкна, когато кръвожадните мъже ме осъдиха на смъртни мъки и стражарите ме водеха напред от село на село към пущинака. Силна и жестока ръка боравеше с възлестите въжа — потъваха дълбоко в плътта ми и човек би могъл да отгатне всяко мое залитане и спъване накриво по кръвта, която ме следваше. Докато вървяхме...