Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

Около нас децата се гонеха, плъзгаха се по тревата. Някой бе пуснал музика от едновремешен индийски филм. Група старци бе коленичила за следобедната молитва върху разпънат найлон. Из въздуха се носеше мирис на мокра трева, дим и печено месо. Искаше ми се времето да спре.

После видях, че си имаме компания. Едно зелено хвърчило наближаваше нашето. Проследих с поглед канапа му до някакво момче, застанало на около трийсет метра от нас. Имаше къса подстрижка и тениска с голям черен надпис РОКЪТ Е НА ВЛАСТ. Видя, че го гледам, и се усмихна. Размаха ръка. Аз също му махнах.

Сухраб ми подаде канапа.

— Сигурен ли си? — попитах аз, докато го поемах.

Той мълчаливо взе макарата.

— Добре — казах аз. — Хайде сега да му дадем урок, бива ли?

Озърнах се към него. Изцъкленият, безизразен поглед бе изчезнал. Очите му шареха от зеленото хвърчило към нашето и обратно. Лицето му бе леко поруменяло, погледът внезапно изпълнен с внимание. Буден. Жив. Запитах се кога ли съм забравил, че въпреки всичко той все пак е още дете.

Зеленото хвърчило преминаваше в настъпление.

— Да изчакаме — казах аз. — Ще го оставим да се приближи още малко.

Хвърчилото направи две гмуркания и запълзя към нас.

— Хайде — възкликнах аз. — Ела при мен.

Зеленото хвърчило идваше, започна да се издига, без да подозира какъв капан съм му приготвил.

— Гледай, Сухраб, ще ти покажа един от любимите трикове на баща ти, стария номер с издигането и спускането.

До мен Сухраб дишаше развълнувано през носа. Макарата се въртеше в ръцете му, под белезите по китките му сухожилията се изпъваха като струни на рубаб. После примигах и за един кратък миг около макарата се появиха мазолестите ръце с нащърбени нокти на едно момче със заешка устна. Чух как някъде изграчи гарван и се озърнах нагоре. Паркът искреше, покрит с толкова свеж и ослепително бял сняг, че очите ми пареха. Снегът безшумно се ръсеше от клоните на побелелите дървета. Сега усещах мирис на курма със зеле. На сушени черници. На кисели портокали. На стърготини и орехи. Необятното снежно безмълвие бе оглушително. После през покоя долетя глас, който ни викаше за вечеря — гласът на един мъж със сакат десен крак.

Зеленото хвърчило вече се рееше точно над нас.

— Ще атакува. Всеки момент — казах аз, шарейки с поглед ту към Сухраб, ту към нашето хвърчило.

Зеленото хвърчило се поколеба. Замръзна. После се стрелна надолу.

— Ето го, идва! — казах аз.

Изпълних маневрата съвършено. След толкова много години. Старият капан с подскока и спускането. Разхлабих хватка и дръпнах канапа, за да се гмурна и да избягам от зеленото хвърчило. Няколко бързи странични отскока, и нашето хвърчило описа светкавичен полукръг срещу часовниковата стрелка. Изведнъж се озовах отгоре. Зеленото хвърчило се бореше панически. Но вече бе твърде късно. Бях му приложил трика на Хасан. Дръпнах рязко и нашето хвърчило тежко рухна надолу. Сякаш с цялото си тяло усетих как нашата връв срязва неговата. Почти я чух как се скъсва.

После зеленото хвърчило просто се запремята, останало без контрол.

Хората зад нас нададоха възторжени възгласи. Свиркане, ръкопляскания. Аз се задъхвах. За последен път бях изпитал подобно опиянение през онзи зимен ден на 1975 г., миг след като срязах последното хвърчило и видях усмихнатият баба да ръкопляска на покрива.

Сведох очи към Сухраб. Единият край на устните му лекичко се подвиваше нагоре.

Усмивка.

Крива.

Едва забележима.

Но истинска.

Зад нас хлапетата се пръснаха из парка и тълпа шумни ловци хукна след безпомощното хвърчило, понесено от вятъра високо над дърветата. Мигнах и усмивката изчезна. Но знаех, че е била истинска. Бях я видял.

— Искаш ли да хвана това хвърчило за теб?

Той преглътна, адамовата му ябълка подскочи. Вятърът разроши косата му. Стори ми се, че го видях да кима.

— За теб и хиляда пъти — чух собствения си глас.

После се обърнах и хукнах.

Беше само усмивка, нищо повече. Не можеше да поправи всичко. Нищо не можеше да поправи. Само усмивка.

Дреболия. Самотен лист в гората, трепнал от крилото на подплашена птица.

Но ще я приема. С разтворени обятия. Защото, когато дойде пролет, снегът се топи снежинка по снежинка и може би току-що бях видял как се топи първата.

Тичах. Възрастен мъж сред рояк крещящи деца. Но не давах пет пари за това. Тичах, а вятърът облъхваше лицето ми, върху което сияеше усмивка, широка като долината Панджар.

Тичах.