Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

Новата стая на Сухраб имаше кремави стени, нащърбени тъмносиви корнизи и под от керамични плочки — може би някога бели на цвят. В съседното легло лежеше момче от Панджаб, за което по-късно узнах от сестрата, че си счупило крака, падайки от покрива на автобус в движение. Сега кракът му беше гипсиран и висеше във въздуха, поддържан с противотежести.

Леглото на Сухраб беше до прозореца и слънчевите лъчи, нахлуващи през правоъгълните стъкла, го огряваха наполовина. Край прозореца униформен пазач дъвчеше печени семки от диня — като самоубиец Сухраб се намираше под денонощно наблюдение. Така изисква правилникът, беше ми обяснил доктор Наваз. Когато ме видя, пазачът килна фуражката си и излезе от стаята.

Облечен в болнична пижама с къси ръкави, Сухраб лежеше по гръб с придърпано до брадичката одеяло и извърнато към стъклото лице. Отначало помислих, че спи, но когато приближих стол до леглото, клепките му трепнаха и се разтвориха. Той ме погледна, сетне извърна очи. Въпреки кръвопреливането беше ужасно блед, а на сгъвката на дясната му ръка имаше голяма морава синина.

— Как си? — попитах аз.

Той не отговори. Гледаше през прозореца към болничната градина, където имаше детска площадка, оградена с мрежа. Деца с кофички и лопатки играеха в пясъчника на площадката. През този ден небето беше безоблачно синьо и аз видях един малък реактивен самолет да оставя зад себе си двойна бяла следа. Пак се обърнах към Сухраб.

— Преди няколко минути разговарях с доктор Наваз и той смята, че след два дни ще те изпишат. Добра новина, нали?

Отново мълчание. Момчето в другия край на стаята се размърда насън и промърмори нещо.

— Харесва ми стаята ти — казах аз, като се мъчех да не гледам бинтованите китки на Сухраб. — Светла е, имаш хубава гледка.

Тишина. Минаха още няколко неловки минути. По челото и горната ми устна изби пот. Посочих недокоснатата паничка грахово пюре на нощното му шкафче и неизползваната пластмасова лъжица.

— Опитай се да хапнеш нещо. Трябва да събереш сила. Искаш ли да ти помогна?

Той ме погледна в очите, после извърна глава със застинало, вкаменено лице. Видях, че очите му още са помръкнали и безжизнени, както ги бях заварил, когато го измъкнах от ваната. Бръкнах в книжната торба до краката си и извадих стария екземпляр на „Шах-наме“, който купих от персийската книжарница. Извъртях корицата към Сухраб.

— Когато бяхме деца, четях това на баща ти. Качвахме се на хълма зад нашата къща и сядахме под нара… — Думите заглъхнаха в гърлото ми. Сухраб отново гледаше през прозореца. Усмихнах се насила. — Баща ти харесваше най-много историята за Рустам и Сухраб, оттам идва и името ти. Знам, че го знаеш. — Чувствах се малко глупаво. — Както и да е, той споменава в писмото си, че и ти обичаш тази история, затова реших да ти почета от нея. Искаш ли?

Сухраб затвори очи. Закри ги с ръка — онази със синината.

Разгърнах на страницата, която бях подгънал в таксито.

— Започваме — казах аз и за пръв път се запитах какви ли мисли са минали през главата на Хасан, когато най-сетне е прочел сам „Шах-наме“ и е открил колко пъти съм го заблуждавал. Изкашлях се и зачетох:

Прочетох му по-голямата част от тази глава — до момента, когато младият воин Сухраб отива при майка си Тахмине, принцеса на Саманган, и настоява да узнае името на баща си. Затворих книгата.

— Искаш ли да продължа? Тепърва ще има битки, помниш ли? Сухраб повежда войската си към Бялата крепост в Иран. Да чета ли още?

Той бавно поклати глава. Върнах книгата в торбата.

— Добре — казах аз, насърчен от факта, че все пак е реагирал. — Утре може да продължим. Как се чувстваш?

Сухраб отвори уста и отвътре излетя дрезгав звук. Доктор Наваз ме беше предупредил, че ще стане така, защото дихателната тръба е разранила гласните струни. Сухраб облиза устни и опита отново.

— Уморен.

— Знам. Доктор Наваз каза, че това може да се очаква…

Той поклати глава.

— Какво, Сухраб?

Той примижа болезнено, когато заговори отново с дрезгав глас, почти шепнешком.

— Уморен съм от всичко.

Въздъхнах и се свих на стола. На леглото между нас имаше огряна от слънцето ивица и за миг в пепелявото лице, което ме гледаше иззад нея, зърнах призрака на Хасан — не онзи Хасан, с когото играех на топчета, докато откъм джамиите долети вечерният азан на моллите, не онзи Хасан, с когото тичах надолу по нашия хълм, докато слънцето залязваше зад глинените покриви на запад, а другият Хасан, когото видях жив за последен път, докато влачеше вещите си подир Али под топлия пролетен дъжд и ги товареше в багажника на бащината ми кола, а аз гледах през мокрите прозорци на спалнята си.