Халед Хосейни - Ловецът на хвърчила

Недомлъвките най-сетне приключиха на масата, когато генералът остави вилицата си и попита:

— Е, Амир джан, ще ни кажеш ли защо доведе това момче със себе си?

— Що за въпрос е това? — обади се хала Джамила.

— Докато ти си заета да плетеш пуловери, скъпа моя, аз трябва да се погрижа за обществения образ на нашето семейство. Хората ще питат. Ще искат да знаят защо при дъщеря ни живее хазарско момче. Какво да им кажа?

Сорая пусна лъжицата. Обърна се към баща си.

— Можеш да им кажеш…

Хванах я за ръката.

— Няма нищо, Сорая джан. Няма нищо. Генерал сахиб е съвсем прав. Хората наистина ще питат.

— Амир… — започна тя.

— Няма нищо. — Обърнах се към генерала. — Разбираш ли, генерал сахиб, баща ми е спал с жената на своя слуга. Тя му родила син на име Хасан. Сега Хасан е мъртъв. Това момче, което спи на дивана, е син на Хасан. Мой племенник. Ето, това кажи на хората, когато питат.

Всички се бяха вторачили в мен.

— И още нещо, генерал сахиб — казах аз. — Вече никога не го наричай пред мен „хазарско момче“. Името му е Сухраб.

Остатъкът от вечерята мина в пълно мълчание.

Би било грешка да кажа, че Сухраб беше кротък. Кротостта е покой. Мир. Кротостта е като бутон, намаляващ силата на звука в мелодията на живота.

Тишината е бутон за изключване. Пълно изключване.

Тишината на Сухраб не бе като съзнателното мълчание на човек с убеждения, който се опитва да протестира чрез самото мълчание. Беше тишина на човек, потърсил убежище в най-тъмното кътче и прекъснал всякакви връзки със света.

Всъщност той не живееше с нас, а само заемаше място. И то съвсем малко. Понякога на пазара или в парка усещах, че хората почти не го забелязват, все едно не съществуваше. Случваше се да чета книга и когато вдигна глава, да открия, че Сухраб е влязъл в стаята и е седнал срещу мен, без да усетя. Крачеше така, сякаш се боеше да не остави следи. Или сякаш не смееше да раздвижи въздуха. През повечето време спеше.

Мълчанието му тежеше и на Сорая. По време на онзи телефонен разговор в Пакистан тя ми бе разказала колко неща е планирала за Сухраб. Плуване. Футбол. Боулинг. Сега минаваше край стаята на Сухраб и виждаше, че книгите лежат в панера неразгърнати, на стената няма отметки за ръст, пъзелът не е докоснат.

Сухраб си мълчеше, но не и светът. През един вторник миналия септември кулите близнаци рухнаха и светът мигновено се промени. Американското знаме изведнъж се появи навсякъде — по антените на такситата, лъкатушещи из натовареното движение, по реверите на хората в пешеходния поток по тротоарите, дори по смачканите каскети на уличните търговци, насядали под навесите на малките художествени галерии и магазинчета. Един ден минах край бездомната Идит, която всеки ден свири на акордеон на ъгъла на „Сътър“ и „Стоктън“, и зърнах лепенка с американския флаг върху калъфа на акордеона до краката й.

Скоро след атаките Америка бомбардира Афганистан.

Северният съюз нахлу и талибаните избягаха като плъхове в пещерите. Изведнъж хората по опашките в магазините почнаха да говорят за градовете на моето детство — Кандахар, Херат, Мазари-Шариф. Когато бях много малък, баба ни заведе с Хасан в Кундуз. Спомням си само как седяхме на сянка под една акация, редувахме се да пием от паница свеж сок от диня и се състезавахме кой ще изплюе семките по-далеч. Сега Дан Радър, Том Брокоу и хората, пиещи кафе с мляко в „Старбъкс“, говореха за битката за Кундуз, последната северна твърдина на талибаните. През онзи декември пущуни, таджики, узбеки и хазари се събраха в Бон и под бдителното око на ООН започнаха процеса, който може би някой ден щеше да сложи край на двайсетте години беди за техния уатан. Каракуленият калпак и зеленият чапан на Хамид Карзай станаха знаменити.

Сухраб мина през всичко това като сомнамбул. Аз и Сорая се включихме в афганистански проекти както от чувство за граждански дълг, така и за да запълним с нещо — каквото и да било — мълчанието в горната стая, мълчанието, което поглъщаше всичко като черна дупка. Не бях активист по характер, но когато един човек на име Кабир, бивш афганистански посланик в София, ми позвъни и попита дали искам да му помогна в проект за болница, веднага се съгласих. Малката болница се намираше близо до афганистанско-пакистанската граница и хирургичното й отделение бе лекувало афганистаски бежанци, пострадали от мини. Но сега беше затворена поради липса на средства. Аз станах председател на проекта, Сорая — моя заместничка. По цели дни седях в кабинета и пращах по цял свят имейли с молби за дарения, организирах мероприятия за събиране на помощи. И си казвах, че правилно съм постъпил, като доведох Сухраб.