Роберт Хюлик - Златното божество

— Няма да се возиш на лодка! — весело му каза Ма Жун и го вдигна на крака. — Тази сутрин запушихме удобната ти миша дупка в решетката на шлюза. Ще ти се наложи да размърдаш мързеливите си крачка. Добре ще ти се отрази.

Бо Кай ревна да плаче.

— Наеми му носилка — нетърпеливо каза Цяо Тай на Ким Сан. — Чакай ни при Източната врата. Ние ще кажем на пазачите да ви пуснат да минете.

— Радвам се, че дойдохте с нас — рече Ким Сан. — Не знаех, че дупката в решетката е запушена. Ще се видим при вратата.

Двамата приятели тръгнаха на изток с бързи крачки. Ма Жун погледна подозрително към приятеля си, който се движеше, без да продума.

— Всемогъщи небеса! — изведнъж избухна той. — Само не казвай, че пак си хлътнал. Трябва да призная, че не ти се случва често, но когато ти се случи, не е на добро. Колко пъти съм ти говорил да не задълбаваш! Малко любов тук, малко там, така трябва да се забавляваш, без да си навличаш неприятности.

— Какво да правя, момичето ми харесва — смънка Цяо Тай.

— Карай, както си знаеш, но после да не кажеш, че не съм те предупредил.

Завариха Ким Сан в ожесточена разправия със стражите при Източната врата. Бо Кай се беше изправил в носилката и вдигаше врява до небесата, като пееше една мръснишка песен за явно удоволствие на носачите. Цяо Тай обясни на пазачите, че имат заповед да откарат Бо Кай на среща с един човек на отсрещния бряг на притока. Те не изглеждаха много убедени, но ги пуснаха да минат.

Разплатиха се с носачите, пресякоха моста Небесна дъга и на отсрещния бряг наеха лодка. Ма Жун и Цяо Тай мушнаха черните си шапки в ръкавите и привързаха косите си с парчета моряшко въже. Успоредно на второто корабче беше пристанала доста голяма корейска баржа. Между двете й ниски мачти висяха гирлянди от цветни фенери. Ким Сан се покатери на борда, следван от Ма Жун и Цяо Тай, които изтеглиха Бо Кай.

Юсу стоеше до парапета на борда. Беше облечена в корейска национална дреха — дълга права рокля от бяла коприна на цветя, пристегната под гърдите с копринена лента, вързана на красива голяма фльонга. Надолу краищата на лентата се разширяваха. Косите на девойката бяха вдигнати на висок кок, зад ухото й бе втъкнато бяло цвете. Цяо Тай я гледаше възхитено с широко отворени очи. Тя ги поздрави с усмивка:

— Не знаех, че и вие двамата ще дойдете — каза тя. — Но защо сте навили тези странни неща около главите си?

— Шшт — прошепна Ма Жун. — Не казвай на никого. Ние сме маскирани — после подвикна на дебелата жена от второто корабче: — Ей, дърто, я прати насам пухкавата ми приятелка. Някой трябва да ми крепи главата, когато ме хване морската болест.

— В корейския квартал ще намериш много момичета — нетърпеливо каза Ким Сан.

Той кресна на корейски някаква заповед към тримата лодкари. Те оттласнаха баржата и започнаха да гребат.

Ким Сан, Бо Кай и Ма Жун се разположиха с кръстосани крака върху копринените възглавнички, наредени на палубата около ниска лакирана масичка. Цяо Тай се канеше да седне при тях, но Юсу му направи знак да отиде при нея до вратата на надстройката.

— Не искаш ли да видиш как изглежда отвътре едно корейско корабче? — нацупено му рече тя.

Цяо Тай хвърли поглед към останалите. Бо Кай пълнеше чашите с вино, Ким Сан и Ма Жун бяха потънали в разговор. Той пристъпи към нея и каза с пресипнал глас:

— Не мисля, че ще им липсвам, поне за известно време.

Тя го гледаше с палави огънчета в очите. Цяо си помисли, че никога не е виждал толкова красива жена. Тя отвори вратата и той я последва по стълбите към централната кабина.

Разсеяната светлина на две лампи с абажури от цветна коприна падаше върху една много ниска широка абаносова кушетка, покрита с дърворезба, пищно украсена със седефени инкрустации и застлана с дебела, плътно изтъкана тръстикова рогозка. Бродирани копринени драперии украсяваха стените. Синкаво облаче с остро ухание лениво се къдреше над старинна кадилница, поставена върху червена тоалетна масичка от лакирано дърво. Юсу отиде при масичката и донатъкми бялото цвете зад ухото си. После се обърна и попита с усмивка:

— Не ти ли харесва тук?

Цяо Тай я гледаше влюбено и чувстваше някаква особена тъга.

— Сега разбирам — с пресипнал глас каза той — защо човек винаги трябва да те вижда в твоята собствена среда и в дрехите на твоята страна. Но колко странно е, че у вас жените винаги носят бяло. У нас бялото е траурен цвят.

Тя бързо се доближи до него, постави пръст на устните му и прошепна: