Роберт Хюлик - Златното божество

— Миналата вечер се беше напил като маймуна. Нанесе тежки обиди на мен и на приятеля ми и наруши обществения ред, като квичеше разни неприлични песни. Осъждам те да платиш пиенето. Яденето е от мен!

Всички се разсмяха. Съдържателят донесе проста, но вкусна храна и петимата мъже изпиха по няколко чаши вино. Когато Бо Кай поръча нова кана, сержант Хун се надигна и каза:

— По-добре да се връщаме. Съдията сигурно вече се е прибрал.

— О, небеса, разбира се! — извика Ма Жун. — Трябва да му докладвам за храма.

— Да не би вас двамата най-сетне да ви е осенило просветление? — невярващо попита Бо Кай. — Кажете ми в кой храм предпочитате да се молите?

— Хванахме А Куан в запустелия храм — каза Ма Жун. — Сега вече той наистина е пуст. В него не остана нищо друго, освен куп счупени монашески тояжки.

— Много, много важна улика! — през смях каза Ким Сан. — Вашият началник сигурно ще ви похвали.

Бо Кай искаше да изпрати тримата мъже до съдилището, но Ким Сан продължи:

— Да останем още малко в това гостоприемно място, приятелю, и да изпием някоя и друга кана вино.

Бо Кай се поколеба. После се отпусна на стола с думите:

— Добре, още по една малка, но за последно! Не забравяй, че не одобрявам злоупотребата с алкохол.

— Ако не излезе някаква друга работа — подвикна Ма Жун, — по-късно ще прескочим пак. Само за да видим как си допивате последната чашка.

Тримата мъже завариха съдията Ди седнал сам в личния си кабинет. Сержант Хун забеляза, че изглежда блед и уморен. Но когато чу доклада на Ма Жун за откриването на А Куан, лицето му светна.

— Значи моята теория за убийството по погрешка се оказа вярна — каза той. — Но си остава проблемът, коя е жената. А Куан е избягал веднага след убийството, без дори да вземе кутията с парите. Той не е знаел нищо от онова, което се е случило след бягството му. Оня крадлив слуга У може да е забелязал третата личност, която със сигурност е замесена в тази история. Ще научим това, когато го заловим.

— Ние претърсихме най-старателно целия храм и храстите около него — каза Ма Жун, — но не намерихме умряла жена. Само зад жертвената маса открихме куп счупени бамбукови тояжки, каквито обикновено носят монасите.

Съдията се наведе напред.

— Бамбукови тояжки ли? — невярващо възкликна той.

— Всичките стари, за изхвърляне, ваше превъзходителство — намеси се Цяо Тай. — Изпотрошени до една.

— Любопитна находка! — бавно рече съдията. Той се замисли дълбоко. После стана и каза на Ма Жун и Цяо Тай: — Вие двамата сте имали хубав ден. Сега най-добре се приберете и се наспете добре. Аз ще остана да поприказвам с Хун.

Когато двамата здравеняци си тръгнаха, съдията Ди се настани удобно в креслото и разказа на сержанта за разхлабената дъска в Храма на белия облак.

— Повтарям — заключи той, — че това беше явен опит да ме убият.

Хун тревожно погледна господаря си.

— От друга страна — каза той, — тази дъска може наистина да е била проядена от червеите. Когато сте стъпили на нея, ваше превъзходителство…

— Не съм — кратко отговори съдията. — Само я докоснах с крака си, за да я изпробвам — и като видя неразбиращия поглед на Хун, побърза да добави: — Точно когато се канех да стъпя на нея, видях духа на покойния магистрат.

В кабинета отекна шумът от затръшване на врата някъде из сградата. Съдията изправи гръб.

— Казах на Тан тази врата да се поправи — избухна той.

Хвърли бърз поглед към пребледнялото лице на Хун, вдигна чашата с чай и я поднесе към устните си. Но не отпи. Загледа се вторачено в малките сиви прашинки, които плаваха по повърхността на чая. Бавно остави чашата обратно и разтревожено каза:

— Виж, Хун, някой е сложил нещо в чая ми.

Двамата мъже безмълвно се загледаха в сивия прах, който бавно се разтваряше в горещия чай. Изведнъж съдията прокара пръст по повърхността на писалището. После напрегнатото му изражение се смени с изнурена усмивка.

— Изнервил съм се, Хун — сухо каза той. — От тръшкането на вратата е паднала малко мазилка от тавана. Това е всичко.

Сержант Хун въздъхна облекчено. Той отиде до масичката за чай и наля на съдията нова чаша. Седна отново и каза:

— В крайна сметка може би за падането на дъската също има естествено обяснение, ваше превъзходителство. Не мога да допусна, че човекът, убил предишния магистрат, ще посмее да посегне и на вас. Ние нямаме никаква представа, кой е този човек и…

— Но той не знае това, Хун — прекъсна го съдията. — Той не знае и какви предположения е споделил с мене следователят. Може да си мисли, че не предприемам действия срещу него само защото искам да печеля време. Този неизвестен престъпник несъмнено следи всяка моя стъпка с най-голямо внимание и нещо, което съм казал или направил, може да го накара да мисли, че съм по следите му.