Роберт Хюлик - Златното божество

Ма Жун разхлаби хватката и остави противника си да се свлече на пода. Задъхан, той се загледа в падналото тяло. Мъжът лежеше неподвижно, очите му бяха затворени. Изведнъж ръцете му се размърдаха в конвулсивни движения. Очите му се отвориха. Ма Жун клекна до него. Знаеше, че с врага му е свършено. Падналият мъж погледна към Ма Жун с малките си жестоки очи. Изпитото му мургаво лице се разкриви. Той изпъшка:

— Не мога да движа краката си.

— Не обвинявай мен — каза Ма Жун. — Е, ако се съди по състоянието ти, няма да се радваме дълго на запознанството си, но все пак ще ти кажа, че съм офицер от съдилището. А ти си А Куан, нали?

— Дано изгниеш в ада! — изсъска мъжът. После започна да стене.

Ма Жун отиде до вратата, свирна с пръсти и отново се върна край А Куан. Когато Цяо Тай дотича в залата, А Куан започна да ругае. После измърмори:

— Тоя номер с хвърлянето на камъче е един от най-старите в занаята…

— И твоят номер със скачането върху врата ми от гредата на тавана също не е нов — сухо каза Ма Жун. После се обърна към Цяо Тай и добави: — Този няма да изтрае дълго.

— Поне убих тая кучка, Сунян — изръмжа мъжът. — Да спи с нов мъж, и то в леглото на господаря! А за мен и сеното на тавана беше достатъчно добро.

— В тъмнината си направил малка грешка — каза Ма Жун. — Но сега няма да те тревожа с това. Черният съдия на оня свят несъмнено ще ти обясни всичко най-подробно.

А Куан затвори очи и изпъшка. Задъхвайки се, той каза:

— Аз съм силен. Няма да умра. А при мен няма грешка. Този сърп, брат ми, се вряза в гърлото й, докато опря на кокал.

— Бива си те със сърпа — съгласи се Цяо Тай. — И с кого спеше тя?

— Не знам и не ме интересува — процеди А Куан през стиснатите си зъби. — Но и той си получи своето. Кръвта шурна от гърлото му, заля и нея. Така й се пада на кучката!

Той се разхили, но внезапен продължителен гърч стегна гърдите му и лицето му посиня.

— А кой беше другият мъж, който се навърташе наоколо? — нехайно попита Ма Жун.

— Там нямаше друг освен мен, глупав пън! — давейки се, изръмжа А Куан. Изведнъж той погледна нагоре към Ма Жун с паника в малките си очи. — Не искам да умра. Страх ме е! — каза той.

Двамата приятели го гледаха с почтително мълчание. Лицето на А Куан се сгърчи в гримаса. Ръцете му потръпнаха и това беше последното му движение.

— Свърши се с човека — дрезгаво каза Ма Жун. Той се изправи и продължи: — Обаче едва не ми видя сметката. Издебна ме, проснат по корем на една от ония греди между диреците високо горе до тавана. Но преди да скочи върху мен, предизвика някакъв шум и аз успях да се поотдръпна. Точно навреме! Ако се беше стоварил върху раменете ми, както беше намислил, щеше да ми счупи гръбнака.

— А сега ти счупи неговия… — каза Цяо Тай. — Хайде да претърсим храма. Така нареди съдията.

Те претърсиха централния и задния двор, както и пустите килии на монасите. Надникнаха и между дърветата около храма. Но се натъкнаха само на няколко уплашени полски мишки. Когато се върнаха в предната зала, Цяо Тай замислено огледа жертвената маса.

— Нали се сещаш — каза той, — че зад тия неща често има долап, в който монасите крият сребърните си свещници и съдовете за горене на благовония, когато настанат смутни времена?

Ма Жун поклати глава.

— Няма да е лошо да хвърлим едно око — каза той.

Отместиха тежката маса встрани. В тухлената стена зад нея наистина имаше дълбока ниша ниско долу. Ма Жун се приведе и погледна вътре. После изруга.

— Цялата дупка е претъпкана със стари изпотрошени бамбукови тояжки — разочаровано каза той.

Двамата приятели излязоха през главния вход и се върнаха в караулката. След като дадоха на дежурния ефрейтор необходимите наставления за пренасянето на мъртвия А Куан в съдилището, яхнаха конете си и поеха обратно. Когато влизаха в града през Западната врата, беше вече тъмно. Пред съдилището срещнаха сержант Хун. Той им каза, че тъкмо се връща от пристанището, където съдията Ди вечеря с Гу Мънпин.

— Днес имах късмет — каза Ма Жун. — Затова ви каня на една хубава вечеря в „Градината на деветте цвята“.

Когато влязоха в кръчмата, видяха Бо Кай и Ким Сан, седнали на една ъглова маса. Пред тях се мъдреха две големи кани с вино. Шапката на Бо Кай беше килната на тила му. Той изглеждаше в добро настроение.

— Добре дошли, приятели мои! — радушно извика той. — Елате при нас. Ким Сан току-що пристигна. Помогнете му да ме догони с пиенето.

Ма Жун се приближи към него и каза строго: