Роберт Хюлик - Загадката на лабиринта

Откак бе говорил с учителя Жеравова Роба, мисълта да напусне службата го преследваше настойчиво и накрая се превърна във властно желание. Съдията си помисли, че вече е на четирийсет години. Не беше толкова късно да започне нов живот в малкото имение, което притежаваше в родната си провинция. Нима имаше нещо по-добро от мирния живот, далеч от градската суетня? Ще може да чете, да се посвети на възпитанието на децата си. Най-сетне ще има възможност да се заеме с онова, което от толкова време възнамеряваше — превеждането на някои от класическите текстове на съвременен език, така че да станат достъпни за всички. Не е ли и това също толкова достоен начин да служиш на държавата, колкото да посвещаваш времето си на човешката низост? В живота има толкова хубави неща, а за неговия пост претендираха множество чиновници.

И все пак съдията не бе съвсем уверен дали това е правилно решение. Какво би станало с империята, ако всички чиновници постъпят по този начин? Не беше ли негов дълг да даде по-късно възможност на синовете си също да станат държавни служители? Дали откъснатият живот ще позволи на момчетата достатъчно да се подготвят за изпитанията на бъдещето?

Съдията поклати глава и смушка коня. Като че ли единствено стиховете, прочетени в обиталището на учителя Жеравова Роба, можеха да му дадат отговор:

След странния разговор с отшелника тези стихове час по час изникваха в съзнанието му. Съдията въздъхна. Ще помоли стария учител да реши наместо него. Той ще съумее да му обясни кой от двата пътя му подхожда.

В подножието на планината слезе от седлото. Викна някакъв селянин, който работеше на близката нива, и го помоли да наглежда коня. По стръмната пътека се зададоха възрастен мъж и жена му, събирачи на дърва. Лицата им бяха сбръчкани, ръцете — възловати и сухи като клоните, които мъкнеха на гръб. Мъжът спря и свали тежкия си наръч на земята. Изтри стичащата се от челото му пот и попита вежливо:

— Накъде се е запътил почитаемият господин?

— Отивам при учителя Жеравова Роба — сухо отвърна съдията.

Старецът поклати бавно глава:

— Няма да го намерите у дома, почитаеми господине. От четири дни насам къщата е празна. Заварихме вратата да се хлопа, а пороят бе изкоренил всичките цветя. Ние с жена ми струпахме там събраните дърва.

Съдията се усети неописуемо самотен.

— Напразно ще си губите времето да ходите дотам, почитаеми господине — намеси се и селянинът, който стискаше юздата на коня му.

Съдията я пое машинално и попита събирача на дърва:

— Какво е станало със стария учител? Тялото му там ли е?

Лукава усмивка пробяга по сбръчканото лице. Човекът поклати умислено глава:

— Хора като него, почитаеми господине, не умират като вас и като мен. Те не принадлежат на този окаян свят, накрая отлитат като дракони в синьото небе и нищо не оставят след себе си.

Старецът метна отново вързопа на гърба си и закрачи по пътя.

Изведнъж всичко се проясни в главата на съдията. Той бе намерил отговора! С широка усмивка каза на селянина:

— Аз пък принадлежа на този свят. И ще продължа да се рия в пръстта!

Метна се на седлото и пришпори коня към Ланфан.

В повечето китайски разкази за изумителни престъпления и тяхното умело разкриване магистратите се занимават с три или повече случая едновременно. Такъв подход възприех и аз в настоящия роман. По мое мнение в това отношение китайските криминални истории са по-реалистични от западните: населението в един окръг е било многобройно, тъй че е логично наведнъж да са се разследвали няколко дела.

В романа следвам стародавната китайска традиция накрая да се прилага описание на екзекуциите. Китайското чувство за справедливост изисква с най-големи подробности да се възпроизведат изтезанията, на които се подлагат престъпниците. Възприех също така обичая на китайските писатели от времето на династията Мин да описват хората и живота такива, каквито са в тяхното собствено време, независимо че събитията се разиграват векове преди това. Същото важи и за илюстрациите, които възпроизвеждат костюми и обичаи от епохата Мин (1368–1644), а не Тан.

Съдията Ди е прочут древнокитайски следовател. Той е историческа личност, един от известните държавници на Танската династия. Истинското му име е Ди Жендзие, живял от 630 до 700 г. По-късно става председател на Императорския съд и мъдрите му съвети оказват благоприятно влияние във воденето на държавните дела. И все пак голямата си слава дължи на своите следователски умения, превърнали го през следващите столетия в герой на разкази, които нямат много общо с действителността.