Роберт Хюлик - Загадката на лабиринта

Палачът избра сред инструментите си много дълъг тънък нож, застана пред Ю Ки и вдигна очи към съдията. Съдията кимна, в следващия миг ножът прониза сърцето на престъпника. После нарязаха тялото на Ю Ки на парчета.

Госпожа Ли припадна от ужасната гледка, неколцина от зрителите закриха очи с ръкави. Накрая палачът поднесе окървавената глава на съдията, той надписа челото й с червената си четчица и тя бе хвърлена в един кош при останалите късове.

Двамата помощници на палача поднесоха кадилница под носа на госпожа Ли, за да дойде на себе си. Замъкнаха я пред платформата и я накараха да падне на колене. При вида на палача и неговия бич госпожа Ли запищя неистово, замоли с изхвръкнали от ужас очи за милост. Всичко това не бе в състояние да затрогне палача и двамата му помощници. Единият от тях сграбчи дългите плитки на осъдената и изтегли надолу главата й, докато другият смъкна елечето й и завърза ръцете й на гърба. Палачът претегли големия бич в ръката си. Ремъците завършваха с железни топчета, този страховит инструмент се използваше само за изпълнение на смъртно наказание.

Съдията даде знак и бичът се стовари върху гърба на госпожа Ли със звук, от който всички присъстващи изтръпнаха. Осъдената полетя напред и щеше да падне на земята, ако двамата помощници не я държаха здраво. Госпожа Ли нададе пронизителен крясък, когато успя да си поеме дъх. Палачът замахна отново, после пак. На шестия удар гърбът на осъдената бе раздран от раменете до кръста. Кръвта течеше обилно от раздраната плът. Тя изгуби съзнание. Съдията вдигна ръка. Мина време, докато госпожа Ли се свести. Палачът вдигна меча, помощниците му поставиха осъдената на колене. Съдията даде знак, тежкият меч падна и с един удар отдели главата от тялото. Съдията надписа челото с четчицата си и главата потъна в кошницата, за да бъде изложена в продължение на три дни на една от градските врати.

Първите лъчи на слънцето заиграха по шлемовете на войниците, когато съдията се качи в паланкина и се отправи към Храма на покровителя на града, следван и от коменданта на гарнизона. Двамата мъже запалиха благовонни пръчици и дълго се молиха. Съдията изповяда пред божествения закрилник всички престъпления, извършени в града, после се раздели с коменданта и се завърна в съдилището.

Там побърза да се затвори в кабинета си. Изпи чаша силен чай и изпрати сержанта да закуси. По-късно през деня щеше да напише доклада до висшите власти за изпълнението на смъртните присъди.

Сержантът се присъедини към своите побратими в големия двор. И тримата оживено ръкомахаха, докато Ма Жун се оплакваше от това, колко невярна излязла Черна Орхидея.

— Сигурен бях, че иска да се омъжи за мен. Та тя за малко не ме уби, когато ни нападнаха в планината! Но си ми харесваше.

— Бъди доволен, братко! — утешаваше го Цяо Тай. — Като бръснач й беше езичето на тази мома. Честно ти казвам, щеше много да си патиш с нея.

Ма Жун се плесна по челото.

— Ти ме подсещаш за нещо! — извика той. — Знам аз какво ще направя. Ще откупя Тълби! Доста е засукана, а пък не отбира думица китайски. С нея ще ми е мирна главата.

Тао Ган поклати унило глава. Лицето му се издължи още повече и той каза мрачно:

— Не си го и помисляй, братко. Само след седмица това женище ще ти надува ушите от сутрин до вечер. И то на китайски!

Но Ма Жун се беше разпалил:

— Още тази вечер отивам да я търся. Ако иска някой, да дойде с мен. Да знаете само какви жени има там! И никак, ама никак не се опъват!

Цяо Тай затегна пояса си и каза нетърпеливо:

— Точно за жени ли намерихме да си говорим? Я по-добре да отидем да хапнем нещо! Няма по-добро нещо от чаша топло вино на гладно.

Всички се съгласиха, че това е най-мъдрото, което могат да направят, и се отправиха към главната врата на съдилището.

През това време съдията се бе преоблякъл в ловен костюм и нареди на един стражник да каже в конюшнята да подготвят любимия му кон. Метна се на седлото, зави устата си с шалчето и се отправи към Южната врата.

Улиците бяха пълни със селяни от околността, които оживено обсъждаха сутрешните екзекуции, и никой не обърна внимание на самотния конник.

След като излезе от вратата, той пришпори коня. На лобното място стражниците разглобяваха платформата и засипваха с пясък кървавите петна. В полето съдията Ди отпусна юздите. Вдъхна сутрешния полъх и се огледа. Но дори ласкавата природа не носеше покой за измъчения му дух.

Както всеки път след изпълнение на смъртно наказание съдията се чувстваше смазан. Докато преследваше престъпника, беше неуморим. Но след изобличаването му, след като получеше неговите признания, искаше час по-скоро да забрави случая. Ненавистно му бе да присъства на екзекуции, на всичките кървави изтезания.