Роберт Хюлик - Манастирът на призраците

Дзун Ли понечи да каже нещо, но съдията му направи знак да мълчи и след кратка пауза Бяла Роза продължи:

— Страхотна болка в гърба ме върна в съзнание. Бях полуизлегната върху нещо твърдо. Не различавах нищо, защото косите ми бяха разпилени върху лицето. Опитах се да отворя уста, но разбрах, че е запушена. Железни гривни стягаха ръцете и краката ми и се впиваха в тялото ми при най-малкото движение. Гърбът ме болеше и имах усещането, че нещо като кора покрива цялото ми тяло. Но забравих всички страдания, когато видях едно зловещо синьо лице, надвесено над мен. „Аз съм умряла — помислих си, — вече съм в ада“. Ужасена, отново припаднах. Болката в ръцете и краката отново ме върна в съзнание. Като духах през ноздрите, успях леко да отметна косите си и осъзнах, че дяволът с копието е дървен. Разбрах, че са ме поставили в Галерията на ужасите, на мястото на някаква статуя и че тялото ми е покрито с боя. Облекчението, че съм жива, скоро бе сменено от ново страховито изпитание: някой стоеше до мен със свещ в ръка. Какви ли нови мъчения ми готвеха? След миг всичко отново потъна в тъмнина и дочух отдалечаващи се стъпки. Отчаяно се опитах да извикам, всяка друга участ ми изглеждаше по-приемлива от това да бъда изоставена съвсем сама в страховитата тъмнина. Скоро тишината отново бе нарушена… отвсякъде притичваха плъхове.

Бяла Роза затвори очи и цялото й тяло се разтрепери. Дзун Ли заплака и сълзите му капеха по ръцете на момичето. Тя вдигна очи към съдията и продължи с глух глас:

— Не зная колко време прекарах там, почти полудях от болка и ужас, влажният леден въздух ме пронизваше до кости. Накрая зърнах някаква светлина и се опитах да раздвижа ръцете и краката си, за да ме забележат. Но те бяха вкочанени и отказаха да ме слушат. Тогава чух забележката ви колко непристойно съм изглеждала… Нима нямах дори парче плат върху слабините си? — смутено попита Бяла Роза.

— Имахте, разбира се! — припряно отговори съдията Ди. — Но другите статуи нямаха и това предизвика възмущението ми.

Младото момиче като че си отдъхна.

— И аз така мислех, но не бях сигурна заради слоя боя. И така след тази забележка вие продължихте пътя си. Единственият ми шанс да се спася бе да привлека вниманието ви, когато отново минете през галерията. Напрегнах мисълта си. Изведнъж ми хрумна, че ако притисна гърдите си към острието на копието, кръвта ще изпъкне върху бялата боя и може би ще привлече погледа ви. С нечовешко усилие успях да се повдигна малко. Болката, която изпитах от пробождането на острието, бе нищо в сравнение с тази в ръцете и горкия ми гръб. От боята не усещах дали от раната е потекла кръв, но после чух как една капка тупва на пода и разбрах, че съм успяла. Смелостта ми се възвърна. В галерията отново отекнаха стъпки. Някой притича, без да ме погледне. Знаех, че ще дойдете отново, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато накрая ви чух да влизате.

— Вие сте много храбро момиче! — каза съдията. — Още само два въпроса и ще можете да си починете. Бихте ли могли по-точно да ми опишете пътя, който изминахте с госпожа Бао до стаята с жълтите брокатени завеси?

Бяла Роза смръщи чело, като се опитваше да си припомни.

— Сигурна съм, че стаята се намира в източното крило. Но никога преди това не съм ходила там, а и толкова завои правихме…

— Преминахте ли през стълбищна площадка, с голям четириъгълен отвор в средата, опасан от дървена решетка?

Момичето тъжно поклати глава.

— Наистина не си спомням — пошепна тя.

— Няма значение. Кажете ми само, гласът, който идваше от леглото, беше ли ви познат. Напомняше ли ви този на игумена?

Бяла Роза отново поклати глава.

— Този страшен глас още звучи в ушите ми, Но не ми напомня за нищо познато. — И с бледа усмивка добави: — А аз имам доста добър слух… Разпознах гласа на Дзун Ли още първия път, когато минахте през галерията. При това бяхте още доста далеч… Ако ви кажа какво облекчение…

— Дзун Ли ме подсказа да ви търся там — каза съдията. — Без него нямаше да ви открия.

Тя погледна с нежност коленичилия до леглото поет, после се обърна към съдията Ди и прошепна:

— Чувствам се толкова щастлива сега… толкова спокойна. Никога не ще мога да ви се отблагодаря…

— Напротив, много лесно ще стане — прекъсна я магистратът. — Просто научете това момче да пише по-добри стихове!

Бяла Роза понечи да се усмихне, но не й достигнаха сили и само клепачите й потрепнаха на няколко пъти. Приспивателното започваше да действа.