Роберт Хюлик - Манастирът на призраците

Подтисна прозявката си, изпъна гръб, облягайки лакти на масата, и погледна приятелите си. Длъгнестото лице на Тао Ган бе както винаги безизразно. Дзун Ли изглеждаше изтощен. Умората бе заличила обичайното предизвикателно изражение на лицето му и съдията можа да установи, че видът му е доста представителен. Ди изпи чая си и се обърна към младия мъж:

— Сега, след като мисията ви е приключена, няма ли да се отдадете сериозно на изучаване на класиците? Още имате време да се подготвите за изпитите по литература и да се покажете достоен за вашия високоуважаван баща! — Той изгледа строго младежа, после побутна назад съдийската си шапка и продължи по-приветливо. — А сега да поговорим за Мо Модъ. Бих искал да спася последната жертва, ако все още има време, но за тази цел трябва първо да хванем този негодник и да го накараме да ни каже къде крие жената с отрязаната ръка.

— Жената с отрязаната ръка? — учудено повтори Дзун Ли.

— Да — отговори съдията и го изглежда изпитателно. — Да не би да сте я срещнали?

Дзун Ли поклати глава.

— Не, ваше превъзходителство. Вече от две седмици съм тук, но не съм чул за подобно създание. — И с усмивка добави: — Освен ако не говорите за статуята, която се намира в Галерията на ужасите?

— Каква статуя? — на свой ред се учуди съдията.

— Онази, окованата във вериги. Червеите прояли лявата й дървена ръка и тя се отделила от тялото. Но трябва да призная, че монасите доста бързо я поправиха! — И понеже съдията го гледаше втренчено, уточни: — Знаете я, онази гола жена, която син демон пробожда с копието си Дори казахте на Тао Ган, че…

— Нещастен глупак! — изкрещя съдията, като стовари юмрук по масата. — Защо не ми казахте по-рано?

— Когато влязохме в Галерията на ужасите, ви казах, че една статуя е изнесена за поправка и че…

Съдията забрави умората си.

— Вървете след мен! — извика той, грабвайки фенера.

Прекоси голямата зала с бързината на млад атлет и изкачи стъпалата до първия етаж две по две. Двамата му другари едва успяваха да го следват.

Със същата скорост ги преведе през коридора на Югозападната кула и по стъпалата към Галерията на ужасите. Отвори с ритник вратата и се спря едва пред синия демон и проснатата върху скалата жена.

— От нея тече кръв! — прошепна той.

Тао Ган и Дзун Ли гледаха с изумление червена струйка, която се процеждаше под острието на копието. Съдията се наведе, за да отметне пръснатите върху лицето на изтерзаната жена коси.

— Бяла Роза! — извика Дзун Ли. — Убили са я!

— Не — каза съдията. — Погледнете, пръстите й мърдат.

Плътен слой боя покриваше тялото на младото момиче. Ръцете и краката й бяха боядисани в черно, за да не се различават в тъмното помещение. Тя отвори очи. В погледа, който отправи към съдията, се четеше колкото уплаха, толкова и страдание. После посинелите клепачи се спуснаха. Кожена лента скриваше долната част на лицето й, като в същото време не й позволяваше да движи главата си.

Дзун Ли се хвърли да освобождава момичето, но съдията грубо го отблъсна.

— Не пипайте нищо! — заповяда той. — Може да й причините още повече страдание. Оставете на нас.

Тао Ган откачи една по една веригите.

— Цялата тази железария е само за да скрие скобите, които я придържат към скалата — каза той, сочейки металните обръчи, които обхващаха глезените, бедрата, ръцете и китките на нещастницата. Тао Ган извади калъфа с инструментите, но съдията му направи знак да изчака. Той лекичко натисна плътта около острието и много внимателно го отмести. Раната беше повърхностна и от нея по боядисаната гръд потече струйка кръв. Съдията изви копието така, че да не бъде насочено към младата жена, после с рязък удар счупи дървената дръжка. Ръцете на синия демон паднаха на земята.

— Сега ми дай клещите, а ти се заеми с краката — нареди той на Тао Ган.

Докато помощникът освобождаваше железните скоби, които приковаваха глезените на Бяла Роза, съдията се съсредоточи върху кожения намордник. Изтегли пироните, прикрепящи кожената лента към скалата, и махна памучния тампон от устата на момичето. После безкрайно внимателно се зае с железните скоби, дълбоко врязани в плътта на ръцете.

— Може да се каже, че е находчиво направено — пошепна Тао Ган, като погледна с възхищение металната лента, от която току-що бе освободил крака на момичето. Скрил лице в дланите си, Дзун Ли ридаеше.

— Елате да ми помогнете — повика го съдията. — Дръжте я.

Докато поетът се опитваше да пъхне ръка под гърба на Бяла Роза, съдията помогна на Тао Ган да освободи последната скоба и тримата мъже внимателно повдигнаха девойката и я положиха на пода. Съдията свали копринения си шал, уви го около кръста на момичето и покри с него долната част на тялото му.