Вирджиния Хенли - Арабският принц

Кристиан Хоуксблъд и Али слязоха от кораба, който току-що бе акостирал в пристанището на Бордо. И двамата бяха облечени в арабски роби, с чалми на главите, а между тях вървеше забулена жена. Двамата мъже й помогнаха да се качи на великолепен арабски жребец и тримата се отправиха покрай Гарона към абатство Сен Андре.

Спряха пред бялата каменна къща на граф Уорик. Али отведе конете в конюшнята, а принц Дракар подаде ръка на майка си и я поведе към къщата.

Уорик старателно лъскаше меча си — не можеше да търпи и най-малката следа от ръжда по бляскавото му острие. Не се замисляше дали някога още веднъж ще го използва на бойното поле. Чу някакви стъпки и надигна глава, преди новодошлите да се бяха появили на прага.

Хоуксблъд се спря под свода. Чалмата на главата му почти докосна арката. Аквамариновите очи на бащата и сина се срещнаха и в следващия миг засияха от радост. Макар да го криеше от Бриана, Уорик не спираше да се тревожи заради дългото отсъствие на сина си. Сега, когато скъпият му син отново се появи в дома му, графът най-после можеше да се усмихне щастливо.

Тогава Хоуксблъд се отдръпна и зад него се показа дребна жена, скрита под бялото було. Тя вдигна ръка, за да отметне булото, скъпият накит над китката й проблесна за миг и Кристиан де Бошан за пръв път през живота си видя как на обруленото от ветровете лице на Ги де Бошан се изписа възхищение. Кристиан си помисли, че може би и той е гледал с такъв удивителен израз на преклонение красивото лице на Бриана.

Внезапно проумя, че този миг е съвсем интимен, само за двете влюбени сърца, когато всички останали са излишни, затова безмълвно се оттегли в тъмнината.

Бриана уплашено подскочи. През стаята профуча котенцето, а след него се зададе Нешър. Мъфи изскочи на терасата и оттам се озова на съседния покрив, изплашена до смърт от яростния си преследвач.

Бриана се задъха и се отпусна в креслото, изплашена от суматохата. Но след малко отново се надигна, излезе на терасата и сърдито извика:

— Това вече е последната лудория, която ще се случи в тази къща!

Котето се беше сгушило на покрива, а Нешър поглеждаше нагоре, замислен дали да продължи преследването и с това да си навлече гнева на Бриана, или да изчака.

— Ти, проклет малък дявол! Ще ти отрежа мустаците! — заплаши го тя. Невестулката се присви от страх. След малко жената се успокои и се обърна към котето. — Ела, Мъфи, ела… ще прогоним онова лошо зверче… ела, Мъфи 30 30 Смотаняк (англ.) — Б.пр. . Не му обръщай внимание, не се страхувай. Адел, по дяволите, защо трябваше да измисляш на това коте толкова глупаво име?

Котето очевидно нямаше само да слезе от покрива. Някой трябваше да се качи и да го свали оттам. Ясно бе на кого се падаше тази тежка задача. Бриана запретна полите на роклята си, хвана се за решетката и се прехвърли на покрива. Запълзя на четири крака към билото, където се беше сгушило изплашеното коте.

— Какво става тук, по дяволите? — разнесе се властен глас.

Сърцето й подскочи.

— Кристиан! — ахна тя и се изправи, за да го види по-добре. Сякаш морският бриз за миг отнесе всичките й страдания. — Катеря се по този покрив, за да изкрещя на целия свят, че те обичам! — засмя се тя. Сви ръце около устата си, отметна глава назад и силно извика: — Обичам го, обичам Кристиан де Бошан!

— Господи, нима съм се оженил за луда жена! Слизай веднага долу! — изкрещя той.

— Ела да ме хванеш! — изкикоти се тя.

— Бриана, в името на Аллаха, не скачай оттам! Много е високо! — разтревожи се Кристиан.

— По дяволите и Бога, и Аллаха! Нищо не ме интересува, щом ти си с мен! — Неописуема радост заля сърцето й, всичко й се струваше прекрасно. Никога не бе имала такъв чудесен ден.

— Почакай! Ще дойда при теб, за да те сваля! Само не мърдай, разбра ли?

— Винаги съм се чувствала сигурна в твоите ръце. Дръж ме! — Бриана хвана котето, спусна се предпазливо по плочите до ръба на покрива и скочи в ръцете на съпруга си. Двамата се търкулнаха в тревата в едно кълбо от рицарска пелерина, копринени поли и златиста коса. Котето се стрелна в тревата и повлече края на чалмата на Кристиан.

Лицето на Хоуксблъд почервеня от гняв, но смехът на Бриана беше толкова заразителен, че ядът му се стопи.

— Защо вършиш такива необмислени неща?

Тя отново се засмя и се вгледа в аквамариновите му очи.

— Послушах гласа на сърцето си.

Кристиан напрегнато се вгледа в красивото й лице. Сенките под очите й бяха изчезнали, а на устните й играеше дяволита усмивка. Те се претърколиха още няколко пъти по тревата и накрая той се озова върху нея.