О. Хенри - Опитали — убедили се

Уестбрук също получи голямо количество от тях. „Минерва“ публикува един-два, останалите му бяха изпратени обратно. Към всеки върнат ръкопис Уестбрук прилагаше дълго, щателно обмислено писмо, в което детайлно обясняваше причините, поради които не може да отпечата съответното произведение. Редактор Уестбрук имаше ясна и стройна собствена концепция за това какви елементи трябва да съдържа добрата литературна творба. Същото се отнасяше и за Доу. Колкото до госпожа Доу, нея повече я интересуваха съставките на скромните ястия, които едва успяваше да стъкми. Един ден, както често имаше навик да прави, Доу дълго ораторства пред нея за достойнствата на някои френски писатели. За обяд госпожа Доу му поднесе толкова скромно ястие, че един гладен ученик би го погълнал на една хапка без да се замисли. Доу изрази своите възражения по този повод.

— Това е яхния „Мопасан“ — отвърна му госпожа Доу. — Аз бих предпочела, разбира се, дори и да не е истинско изкуство, сериала на Марион Крофърд от пет блюда със сонет на Ела Уилкокс за десерт. Аз също съм гладна.

С такъв успех вървяха делата на Шекълфорд Доу, когато сграбчи ръкава на редактор Уестбрук на Медисън скуеър. Това беше първата им среща от няколко месеца насам.

— Шек, това ти ли си? — възкликна Уестбрук и замълча, защото усети, че тонът му ясно издава удивление от поразителната промяна във външността на приятеля му.

— Седни за минутка — каза Доу, теглейки го за ръкава. — Това е офисът ми. Разбираш, че не мога да дойда в твоя във вида, в който съм в момента. О, остани за малко — няма да се компрометираш. Онези типове на съседната пейка ще те помислят за някой преуспяващ бандюга. И през ум няма да им мине, че си само някакъв си редактор.

— Ще запалиш ли, Шек? — попита редактор Уестбрук, присядайки внимателно на отровнозелената пейка. Той винаги се предаваше с достойнство, когато беше очевидно, че ще се предаде.

Доу посегна към цигарата, както синьото рибарче клъвва кротушка или момиче грабва шоколадов бонбон.

— Имам само… — започна Уестбрук.

— О, знам, няма смисъл да довършваш — прекъсна го Доу. — Дай ми огънче. Имаш само десет минути на разположение. Как успя да измамиш бдителността на секретаря ми и да нахлуеш в моето светилище? Ето го и него — кани се да хвърли тоягата си по кучето, което не е прочело табелата „Ходенето по тревата е забранено“.

— Как върви писането? — опита се да завърже разговор редакторът на „Минерва“.

— Погледни ме и ще получиш своя отговор — отвърна му Доу. — Не ме гледай с тоя смутен, съжалителен поглед и ме попитай направо защо не започна някаква работа — като продавач в някой винарски магазин или като таксиметров шофьор. Но аз знам, че мога да пиша добри разкази и ще накарам и вас, редакторите, да го признаете. Ще ви принудя да подписвате вместо „съжаления“, чекове.

Редактор Уестбрук го погледна през пенснето си кротко-печално, сведущо-съчувствено-скептично — патентно изражение на редактор, хванат натясно от бездарен автор.

— Чете ли последния разказ, който ти изпратих — „Пробуждането на душата“? — попита Доу.

— Много внимателно. Дълго се колебах, Шек, наистина дълго си колебах. Разказът има безспорни достойнства. Написал съм всичко това в писмото, което ще ти изпратя заедно с ръкописа. Съжалявам…

— По дяволите съжаленията ти — викна яростно Доу. — Нито се ядат, нито се пият. Искам да знам защо съжаляваш. Слушам те. Започни с „безспорните достойнства“.

— Разказът — започна бавно Уестбрук, след като потисна една въздишка — има доста оригинален сюжет. Характерите са най-сполучливите от всички, които си създавал досега. Композицията също е добра, като изключим някои слаби места, които могат лесно да се оправят. Разказът е добър с изключение…

— Значи мога да пиша добра английска проза? — прекъсна го Доу.

— Вече ти казах — продължи редакторът на „Минерва“, — че имаш стил.

— Значи проблемът е…

— Все същият — отсече Уестбрук. — Ти развиваш сюжета и стигаш до кулминацията като истински творец. А след това се превръщаш във фотограф. Не мога да разбера дали те е обзела някаква мания или лудост, Шек, но това се повтаря във всичките разкази, които си написал досега. Не, дори ще си взема обратно сравнението с фотографа. Понякога фотографията, независимо от ужасната перспектива, успява да запечата някаква искрица от истината. А ти винаги проваляш развръзката с няколко груби, плоски и грозни маха на перото си и аз много пъти съм ти го казвал. Ако успееш, след като достигнеш до кулминацията на драматичните си сцени, да я обрисуваш в благородни краски както изисква изкуството, пощальонът ще оставя много по-рядко дебели пликове пред вратата ти.

Читать дальше