Димитър Талев - Преспанските камбани

— Не искаш ли ти, Нийо, да продадеш тая къща?

Ще имаш по-голема полза от парите й. Можем да ги дадем некъде да растат. Руши се тя, ами. Изоставена къща. Да я дадем пък под кирия, ако искаш. Да има люде в нея и п о-добре ще се пази.

Ния усети твърдост в гласа му, в доброжелателските думи, но скри смущението си и като присви скръбно вежди, рече тихо, спокойно:

— Имотът е по-сигурно нещо. Парите можеш лесно Да загубиш. А чужди люде не ще да пусна в татковата къща. Ти прати, Лазе, майстори да я постегнат. Пък ще видим после, ще помислим…

— Аз нема що да мисля. Къщата е твоя. Но майстори ще пратя, щом искаш. Още утре.

В очите му тя долови остър блясък и повече не пророни дума. Умълча се и Лазар, отпусна клепки. Няма да се остави той жена да го поведе към къщата на Аврам Немтур, да го върже там като добиче на ясли. Нейният баща Аврам Немтур и в гроба си ще остане зъл народен враг и изедник — такъв спомен остави той в паметта на лютеде. И тя не знае и не може да знае какъв беше баща й. Но той, Лазар, реши и каза тогава да не влиза в къщата на чорбаджията и няма да влезе. Ния е друго нещо. Ния е жив човек и той я взе за своя жена не заради имота на баща й.

Той не каза нищо на Ния. Тук те никога не биха се разбрали: Аврам Немтур си оставаше неин баща. Но: като я погледна скришом няколко пъти, той усети как се изцедиха от сърцето му, вкоравило се отеднаж, как се изцедиха капки милост към нея — пожали я той все едно га, че не бе я родил такъв човек като Немтур. Итая жалост, и усилията му да отдели Ния от родния й баща идеха все от неговата обич към нея… Отново се обърна той към младата си жена — сега по-бърз, по-нетърпелив, сякаш да отстрани, да заличи, всяко нещо, което можеше да се изпречи между тях, и щом я докосна пак с ръце, отново се надигна от дълбините на утробата му гореща вълна и се разля по цялото му тяло. Лазар се нахвърли върху жена си с алчност, която все повече се разгаряше, колкото повече чувствуваше как младата жена се отдаваше в ръцете му. Усетил пламтящия й дъх върху лицето си, той цял се загуби в малките й ръце. Той я обичаше с тялото си толкова силно, колкото и с душата си.

Към средата на август Ицо Баболев се върна от Беч в Преспа. Върна се със същия кюрк, със същите отъркани дисаги, но бе отслабнал много, та чакширите едва се задържаха на хлътналия му корем. Лицето му се бе изсушило и каквото бе кьосаво и бледо, сега бе станало още по-строго, дори зло. В погледа му тежеше голяма грижа и още по-упорито стискаше той тънките си устни, да не изрече излишна дума. Беше късно следобед, като се върна, но не се спря вкъщи да си отдъхне от пътя, да се поизчисти, а веднага отиде в чаршията — да види що става с маазата. Миро, по-младият брат, се изненада, като го видя, макар да го очакваше всеки ден. В изненадата му имаше и страх, и съжаление, но и някакво радостно нетърпение. Той се развика, разтича се да посреща по-стария си брат след толкова дълга раздяла, макар да знаеше, че Ицо не обичаше прекалена врява и шум. Но докато бъбреше несвързани приветствени думи и махаше ръце, по лицето му преминаваше ту червенина, ту бледност, а очите му шареха на всички страни неспокойно. Може да беше всичко това от радост, но и не беше само от радост. Миро бързо утихна, само очите му останаха плахо опулени срещу лицето на по-стария, който се навъси още повече, като го видя такъв шумен и припрян.

— Кога пристигна, брате Ицо? Добре дошъл!… Ние се чакахме…

— Ей сега. Що има, що нема тука…

— Ами добре сме. Сичко е добре.

Ицо мина мълчаливо край калфите, които също бяха пристъпили да посрещнат по-стария чорбаджия, кимна на двама-трима купувачи там и влезе в малката конторка в дъното на магазина, следван от брат си. Ицо се огледа, за да види всичко ли е в ред, седна изтежко край малката ниска масичка. И едва сега рече:

— Затворих сичките пари. До мангър.

— Е харно, брате Ицо, щом…

— Харно — прекъсна го той. — Ще видим. — И гласът му стана още по-твърд, по-рязък: — Стока много. Иде с коли подир мене. От Дунава чак иде. Сега да видим Де да я приберем. Нещо тук, нещо при мене вкъщи, нещо при тебе. Утре ще довтасат първите коли и други идат след них. Кажи там да се стегнат и калфите, место да се отваря.

— Що носиш, що накупи толкова…

— Много нещо. Разни работи, ама, то се знай, най-много от нашата стока. Какво ли нема там, в Беч. Само пари да имаш.

Ицо сега съвсем замлъкна — стори му се, изглежда, че много бе се разприказвал. Погледна в чекмеджето на масичката, дето събираха парите от всекидневната продажба, поразгледа и тефтерите, но не се бави много тук и се върна пак вкъщи. Като мина той на два пъти през чаршията, людете го проследяваха с любопитни погледи, подхвърляха подире му присмехулни думи и злобни закачки. Не го обичаха преспанци такъв, неприветлив човек и тежък чорбаджия. Само някои притичваха тук там н го посрещаха угоднически: