Димитър Талев - Преспанските камбани

Кочо израсна здрав и силен мъж, научи занаята на баща си и дори по-добре от него. Сега те двамата топяха бакър или чукаха с малките чукове всеки на свое място и пред своя наковалня на широкия тезгях. Имаха неколцина калфи и чираци, а когато ставаше нужда да топят бакър, събираха до десет-дванайсет души да чукат на голямата наковалня. Вадеха си добре хляба те двамата, не бяха ни голи, ни гладни децата на Кочо и все по нещо ново им купуваха за Божик или Великден, къщата беше пълна според както беше редно и прилично — да има що да сложат на трапезата си, да има де да седнат и да легнат, пък да могат да посрещнат и чужди люде. Като започнаха те да работят и да печелят заедно, събраха ден след ден, година след година цяла шепа алтъни и купиха от Исмаил бей работилницата, в която работеха от редица години и плащаха наем. Турчинът им продаде дюкяна — нужни му бяха пари, така беше сега в Преспа: бейовете и агаларите продаваха имотите си, а тия, които въртяха чуковете и стържеха с пили, с рендета, с бичкии — купуваха. Доскоро повечето от дюкяните бяха бейски имоти.

— Благодариме ти, господи, и не ни изпущай от ръка га си!… — кланяше се вечер, преди да си легне, Стоян Глаушев пред иконостаса, а лицето на Кочо все повече се разведряваше в спокойно, постоянно доволство й това каза той еднаж на жена си:

— Да можеше да се слеят денят с нощта! Работа имаме много, за нищо не стига времето.

Той научи по-добре занаята и купувачите умееше да задържа по-добре, да ги котка, но иначе във всичко даваше път на стария. Така беше редно, така бе го учила Султана, майка му, а и той виждаше със своя ум, че които пази ред и приличие, ще има сполука и в работата си, и между людете. Ами ще дойде време, когато и неговите синове ще го почитат, както е почитал и той баща си и майка си. Кочо и сега не запалваше цигара пред баща си и майка си, макар те да знаеха, че пуши. Човешката душа е все склонна към грях и ето, научил се бе и той да пуши тютюн, но не се решаваше да излезе пред родителите си със своя грях. Стоян се радваше на тая почит на сина си, макар често да му идваше да каже:

— Ти, що… Не си веке малък. Пий си тютюна и пред мене.

Кочо беше във всяко нещо редовен човек — и в работата си, и в целия си живот. Работеше неуморно и в нищо не пропущаше грешка, не допущаше времето му да минава напразно. От ръцете му излизаха усърдно, добросъвестно изработени гюмове, тенджери, сахани, паници, тепсии и макар да беше иначе мълчалив човек, с купувачите ставаше дори сладкодумен. Пък и внушавате доверие — винаги изглеждаше спокоен, ведър. В работата му, в целия му живот имаше един най-важен момент: благополучието на децата му, на жена му, на дома му, доволството, спокойствието в тоя дом и най-вече в тази, тяхната стая. Той знаеше цената на това доволство: да работиш добре, да печелиш добре, да се носиш с людете добре. Той пръв се сети да каже на баща си:

— Да купим дюкяна. Да си бъде наш, да не плащаме кирия на бея.

В народните работи той не се бъркаше. Още като от млад остана и в науката по-назад от Лазара, а такъв бе нравът му. Беше свенлив, мълчалив, боеше се от всяка неясна, забъркана работа, а тъкмо народните работи около църквата и училището му изглеждаха твърде сложни, твърде далечни, чужди за него. Но с брат си се гордееше, че бе излязъл Лазар между първите преспанци, а когато се намесваше в народните работи целият еснаф — и Кочо приемаше с готовност своя дял: да пусне в общата народна кесия няколко гроша, да сложи подписа си под някой общ харзовал 6 6 Харзовал — молба, заявление. — и както винаги, без главни букви, — да затвори дюкяна си по общо решение, като тая година на Свети Кирил, или по друга някоя обща причина и нужда.

С Раца те двамата бяха като рало волове. И колкото повече време минаваше в задружен живот, толкова по-права бразда изтегляха. Не бяха се скарвали никога, а и да се случеше да му възрази нещо Раца — накрая пак тя ще отстъпи. Раца знаеше още от бащината си къща — жената винаги ще отстъпва, за да има мир и сговор. Мъжът е като гост в къщата — сутрин излиза, вечер се връща, ще го посрещнеш като гост, с чест и почит, ще му сложиш трапеза, ще умиеш нозете му и риза ще му дадеш да смени, пък и в леглото ще го посрещнеш. Мъжът е главният стълб на къщата — той крепи къщата, неговите грижи са винаги по-големи. А каква е женската работа, какви са женските грижи, все дребни и нищожни, макар те, пусти да останат, никога не се свършват! Такава жена беше Раца Кочовица, с такъв ум. Кочо никога не бе повишил глас да й се скара, никога не дигна ръка да я удари и нямаше защо — ни той беше такъв човек, ни тя даваше повод за лоши разпри. Тя се отпусна още повече напоследък, види се, от често раждане, и беше бавна във всяка своя работа, дори и в говора си провлачаше всяка дума, но беше все тъй кротка, търпелива: лесно ще й мине болка и мъка, още по-лесно ще се засмее. Умря й най-голямото детенце и тя горко плака тогава, но скоро пак забременя. Раждаше почти всяка втора година и както беше редно, сама кърмеше децата си, та гърдите й бяха увиснали едва ли не до корема, но след всяко раждане почваше бързо да пълнее, пущаше гушка и Кочо не поглеждаше друга жена.