Димитър Талев - Преспанските камбани

— Е, харно, харно… щом искаш.

Той не сваляше очи от нея, следеше движенията на ръцете й, оживеното й лице, очите й. Всичко по нея беше озарено от нова хубост, от светлина, която излизаше сякаш от самата нея. Бледите й възмургави ръце с тънки пръсти и гъвкави стави танцуваха във въздуха пред него ту неуловимо бързо, ту плавно и нашироко и тя връзваше и развързваше, заплиташе и разплиташе невидими нишки. По лицето й се показа руменина, топлоалена през тънката матова кожа, тъмните й очи блестяха радостно и ту се разтваряха в тях светли дълбини, ту се забулваха мечтателно в бързо разсейваща се мъглица. После тя притихна, прибра ръцете си в скута, наведе очи и каза със сподавена въздишка:

— Що друго ще правя през целото лето?… Три жени сме вкъщи и колко ни е работата… Мама не се предава, тя повеке и от нас работи.

Сега тя като че ли се забули в сянка и пак се унесе в мислите си. И в това беше може би голямата сила на нейната хубост: винаги беше различна, различно хубава и все същата — Ния. Но може би и в друго беше голямата сила на хубостта й: в това, което беше вътре в нея, идеше от самата нея, като вътрешно озарение на Цялата й външност. Това беше постоянният й вътрешен живот — тя винаги носеше важна някаква мисъл в себе си, вълнуваше се от нещо, тъгуваше за нещо или се радваше и винаги — дълбоко в себе си, сдържано откъм външни прояви, дори и съвсем скрито за чуждия поглед. Такава беше тя и в своята обич към Лазара, която изпълваше властно цялото й същество. Тя никога не изрази шумно, буйно чувството си към него, но то пламтеше дълбоко в нея, в нея оставаше и когато приемаше милувките му, и затова може би беше такава нежна, топла нейната необикновена хубост, такъв светъл и дълбок погледът й, такава нежна, упойващо сладка вся ка ценна милувка, дори всяко докосване.

Като заговори за новия килим, тя не каза всичко на мъжа си. От обич и милост към него тя не искаше да го смущава без нужда със своите грижи и скърби. С новия килим тя искаше да задоволи една своя постоянна жажда, един постоянен копнеж на сърцето си — да върши нещо, да постига нещо, да запълва с нещо дългите дни и нощи. Как можеше да се живее със скръстени ръце? А нямаше работа за три жени в Глаушевата къща. Но с новия килим тя искаше и да се откъсне от всекидневния живот в новия си дом, да попритъпи своите лични болки и най-голямата от тях, която идеше от нарастващия й страх, че ще остане без деца. Тя се нахвърляше да поеме цялата работа вкъщи, но свекърва й я отклоняваше и отстраняваше, и от майчинска загриженост — да не се пресилва, да не се уморява, — и поради голямата енергия в самата нея, поради своята ненаситна работливост и също тъй постоянна склонност към всякаква дейност. Ния се залавяше с децата на етърва си и вършеше с майчинска грижовност дори и най-грубата работа около тях. Така времето минаваше по-бързо. Раца, която никога не смогваше, я гледаше с благодарност, децата бяха привързани към нея и я обичаха, но все пак сърцето й оставаше незадоволено-децата бяха чужди, друга беше тяхната родна майка и Ния не можеше да я замести, не можеха и те да утолят копнежа й за своя рожба. Но тя не искаше да смущава мъжа си със своите лични скърби и болки — те си бяха само нейни. Тя не му каза нищо и за мълчаливата борба, която бе започнала между нея и неговата майка, за мъчителния трепет, който изпитваше в тая борба, за своята решителност. Султана Глаушева беше негова майка и тя не искаше да помрачава синовните му чувства — Султана Глаушева ги заслужаваше, — но Ния не искаше и да разтуря тоя дом. Тя не беше доволна от реда в къщата и искаше да го промени към по-добро, да го промени поне за себе си, за своя мъж. Защо беше нужно да живеят всички в тая стара, тясна къща, когато нейната бащина къща стоеше празна и се рушеше? Ако отидат те с Лазара да живеят в бащината й къща — за всички ще бъде по-добре. Иначе Ния не искаше да отнеме само за себе си любимия син на старата майка, да го обърне срещу нея. Нека Лазар стои по-настрана от започналата борба, нека да мине тя и свърши по-тихо, по-безболезнено за всички и нека остане по-голямата горчилка за нея самата, за Ния. И все пак — нужна беше и неговата помощ. Тя много се колеба дали да започне с него тъкмо днес и най-сетне рече:

— Мисля си за татковата ми къща.

— Що пък сега… — нададе той ухо.

— Ами така остана и се руши. Ще се събори. — Лазар мълчеше и тя продължи: — Да беше пратил един-двама майстори, покривът тече.

— Харно. Ще пратя.

Едно време тя и с баща си така се бори — стъпка по стъпка. Стигаше засега и с Лазара; ще намери сгода друг път да продължи, докато стигне, стъпка по стъпка, до своята цел. Такъв беше и баща й, като застане на едно място, и не мърда — нужно е да подкопаеш земята под нозете му. Такъв упорит беше ето и Лазар и тя нанесе първия удар под нозете му. Не можеше с тях иначе, не можеше с тях направо — не ще отстъпят никога. Но Лазар беше по-досетлив от Аврама Немтур. Той се досети, че младата жена, като изказа своята загриженост за бащината си къща, не каза нищо за своето желание да отиде да живее там. То се знай, че Аврамовата щерка би желала да живее в бащиния си сарай вместо в тая тясна стаичка. И Лазар се опита още сега да прегради пътя й нататък: