Димитър Талев - Преспанските камбани

Султана млъкна, но се виждаше по съсредоточения израз на лицето й, че мисълта й работеше безспирно, докато пръстите й машинално подбираха камъчетата и люспите между здравите оризови зрънца. По едно време тя дочу, че Стоян тихо хъркаше. Погледна го, сложи тепсийката на пода и стана. Пристъпи към него и се приведе да го завие по-добре с дрехата. Така се бе грижила тя винаги за него, през целия им дълъг общ живот, като за дете. Така бе го пазила от всякакви недомислия, детински склонности, а какъв силен и здрав мъж беше той! Ето и сега бе заспал като безгрижно дете, а знаеше тя и какви болки можеше да носи сърцето му. Нека поспи, днес е празник. От тъмно до тъмно бие той всеки ден бакъра, ето и сега, на стари години…

Тя пак се върна на мястото си, сложи тепсийката на изправеното си коляно. И пак я понесоха мислите й, но каквото и да мислеше, пред очите й все току се изправяше Ния… Тя сама бе помогнала да влезе в къщата й Аврамовата щерка, сама бе искала тъкмо нея да си вземе за снаха. И не се разкайваше за това. Не бе сбъркала, не бе сбъркала поне за Лазара. Като мислеше сега за щастието на сина си, изброяваше и повтаряше една след друга всички добродетели на снаха си, от едното й око капна в тепсийката мъничка сълза, после капна такава дребна, старческа сълза и от другото й око. Стана й отеднаж тежко за нея самата и за нещо друго — не голямо, по-важно, за това, което беше нейният дом — вената й, техните жени и деца, ето и Стоян, мъжът й, и тия нейни люде мили и премили, тяхното добро, тяхното щастие и спокойствие, техният живот. Тя не можеше да нарече всичко това с едно име, а всичко това беше в едно чувство, което изпълваше майчиното й сърце. В тая внезапна тъга — откъде дойде тя, всичките й деца, слава богу, бяха здрави и прави в тоя час, — но в тая тъга еднаж обладала сърцето й, Султана почувствува и студените тръпки на смътен страх. Задаваше се отдалеко някаква опасност за нейния дом, за децата й… Ами защо е тя на тоя свят? Нали за да пази децата си от всяко зло, от всяка напаст. И тя бързо, дори гневно обърса очите си първо с едната ръка, после и с другата.

Раца Кочовица влезе в тяхната си стая, като бършеше мокрите си ръце в престилката. Току-що бе измила съдовете. Удари я тежка воня и тя веднага подири с очи най-малкото си дете. То беше момиченце, спотаило се бе сега в ъгъла зад вратата и гледаше майка си с широко разтворени уплашени очи.

— Пак ли, мори, пак ли… — завайка се Раца, но без особено вълнение и огледа стаята, сякаш да види какво ставаше по другите й ъгли.

Край прозорците насреща, върху сламеник, постлан с дебела ямболия, бе се излегнал Кочо, подпрял с ръка доста голямата си глава, а в другата си ръка държеше дебела, димяща цигара. Той погледна сънливо жена си — нямаше навик да поспива след обед, но все пак Дрямка бе засенила погледа му след обилния обед н в това празнично безделие. В ъгъла насреща бяха седнали другите им деца. Кирил въртеше нещо в ръцете си, Разправяше нещо и с ръце, и с очи, и с глава — забавляваше колкото себе си, толкова и по-голямото си братле: той беше умникът между трите Кочови деца.

Докато чистеше мъничката си щерка със спокойни движения, Раца погледна един-два пъти по-големите в ъгъла и рече:

— Що не излезете да играете вън, що сте се затворили тука… Хайде! Ама полека, че дедо ви и стрико ви ситурно спят.

Пръв скочи Кирил, след него се повлече и Благой. Раца сложи най-малкото в дървената люлка и сама приседна край него, като го полюшваше едва-едва:

— Хайде спи… хайде. Нани, наниии… Детето я разглеждаше и някаква неясна мисъл светеше в очите му, после клепачите му започнаха да се притварят, докато заспа. Раца спусна запретнатите си ръкави, сложи ръце в скута си и се умълча. Кочо продължаваше да лежи върху сламеника, крайчецът на цигарата все още димеше, както го бе прищипнал с палеца и показалеца си. Най-сетне, види се, го опари и той смачка остатъка от цигарата в малката пиринчена пепелничка пред него. В стаята беше тихо, горещо, задушно. Същата воня все още тежеше във въздуха, по стъклата на един от прозорците неуморно бръмчеше и се биеше едра муха. Двамата съпрузи мълчаха — нямаше какво да си кажат, но добре им беше тъй да поседят близо един до друг в тоя празничен следобед. Това не беше някаква любовна радост, някакво съзнавано удоволствие от тая близост, а беше само навик да бъдат заедно, да се чувствуват близу един до друг, беше спокойно доволство на две тела и две души, които са се сдружили до пълно срастване. Техният живот беше много прост и много ясен.