Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

За някое време вторият Василий очакваше и видими знаци на примирение, на покорство от страна на българите и ги остави на спокойствие. Самуил Мокри знаеше, че търпението на василевса не ще продължи много; още повече ако успее той да надвие арабите в Азия. Чувството за вина пред царството все още дълбаеше сърцето на великия войвода, ала тъкмо затова той се зае с още по-голямо усърдие да събира нова войска — с голямо усърдие и дори с някакво ожесточение към самия себе и към всички, които трябваше да ръководи и да подтиква към работа за царството. Той ходи и сам в някои по-големи и по-малки селища по държавните работи. Намериха се там люде и те повечето бяха жени, които му казаха:

— Къде са синовете ни… мъжете ни?

Не можеше да се скрие Самуил Мокри зад своето величие, като беше велик войвода, и нито помисли да се крие от майките и жените на войниците си. Той отговаряше:

— Те загинаха на война. Такъв тежък и кървав е законът на меча. Ако пуснем тук ромеите, ще набождат те и ще дигат кърмачетата ви с копията си от люлките. Аз пак дойдох за синовете ви, за мъжете ви, но вие не ги спирайте, изпращайте ги с добри думи. И не можете да ги спрете, щом е за царството, аз дойдох и ще ги взема.

Но великият войвода чу и такива думи:

— Няма какво да вземаш повече, болярино. Нашите синове и мъже не се върнаха.

Докато паднаха първите снегове тая година, Самуил Мокри едва успя да събере двайсет и пет хиляди войници от цялото царство. Императорът беше още в Азия и не изпрати никого с войска срещу България. Настъпваше и зимата. До пролетта на следващата 997-ма година великият войвода се надяваше да събере и да въоръжи още десетина хиляди мъже. И пак не би могъл да срещне с тая войска ромеите, желязната войска на василевса. В тия свои тревоги и грижи Самуил Мокри за пръв път помисли за сръбските и за хърватските славяни, които живееха на север и на запад от България. Силно и непобедимо би било едно общо царство с тях… Случи се по тия дни и нещо друго.

Едва-що бе влязъл Студени — първият зимен месец, — получи се вест от Цариград, че там е умрял злочестият български цар Роман, който беше в плен у ромеите. Патриархът нареди да се служат панихиди по всички църкви, ала никой не пожали от сърце умрелия цар, освен слугите му, към които бе бил винаги милостив и шедър. Великият войвода тайно изпрати люде в Цариград, за да узнаят дали наистина царят бе умрял. Те се върнаха бързо — нямаше какво много да разпитват, царят наистина бе умрял. Тогава Самуил Мокри събра в дома си в новия град Преспа шестима мъже: деволския войвода Ивац, пернишкия войвода Кракра, лариския войвода Никулица, сервийския войвода Полемарх, Яков Рун и отец Емилиян. За всеки от тия шестима мъже той имаше по-особени причини, за да го вика в своя дом, а пред тях шестимата искаше да изправи сам себе си като на съд. Чужд на тия люде беше монахът и като видя великият войвода, че Ивац, пък и Кракра обръщаха към черноризеца криви, недоверчиви погледи, посочи го с ръка и рече:

— Отец Емилиян е мой изповедник. — После се обърна към пернишкия войвода и добави: — Той като тебе, войводо, е също от Горна земя.

Войводите посочиха на монаха почетно място и той седна между тях с голямо смущение, но очите му, както винаги, горяха със силен блясък.

— Вие знаете — започна великият войвода, — цар Роман е мъртъв, бог да го дари с милост в небесния му живот. Пратих люде в Цариград и те потвърдиха това, което вече знаехме. Нашето царство е без цар. Досега, макар цар Роман да беше в ромейски ръце, ние редяхме царството и водехме войската от негово име, вярвахме също, че той ще се върне при нас. Сега царството ни е без цар. Аз няма да ви залъгвам с хитроумни, измамни думи, а ще ви кажа това, което е на сърцето ми и в моята мисъл: реших да се проглася с помощта и одобрението на българското болярство и войводство за цар български. Царството ни не може да стои без цар. Казах своето и сега искам да чуя това, което е на сърцето ви и в мисълта ви.

Като видяха тия шестима мъже, че великият войвода чакаше отговора им, спогледаха се и потърсиха кой след кого трябваше да говори. Започна най-напред Ивац, който беше най-близък на великия войвода и по отколешна дружба:

— Какво има да се говори… Никой не е по-достоен от тебе да бъде цар български. От царския корен не остана вече ни една жилка, а не беше ли ти и досега на първото място в царството ни за всяко нещо? Аз казвам: ти ще бъдеш цар.

— И аз казвам: ти ще бъдеш цар — побърза веднага след него Кракра, който и сега, на зряла вече възраст, беше все още нетърпелив и буен. — И когато беше жив царят, ние вървяхме след тебе, а не след него.