Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

— Татко… — промълви Радомир, който видя с крайчеца на окото са как падна баща му, ала нямаше време нито да се обърне към него. Напреде му бяха седмината ромеи и той се нахвърли срещу тях с още по-голяма сила.

Радой остана при господаря си. Стражът вървеше с копието след Радомира и не можеше да го стигне, но пазеше гърба му. Черните сенки изчезнаха една след друга под меча на младия воин. Които останаха, отеднаж се загубиха в мрака. Радомир отпусна меча си и в същия миг усети как го парна нещо по голата шия; той също бе изтичал без шлем. Болката на шията не преставаше и нещо тежеше там; младият човек несвястно посегна и напипа стрела, провесила се на широкото му рамо. Той гневно я дръпна и я захвърли. В тъмнината наоколо не се виждаше нищо, изчезнал бе някъде и стражът. Чуваха се само страшните шумове и звуци на нощното избиване. Радомир се обърна да потърси баща си, пристъпи нататък в черния мрак и чу сподавения глас на Радоя:

— Тука, тука ела…

Слугата бе го познал по едрия му ръст, изникнал върху едва светлеещото небе. Радомир притича нататък и се отпусна на коляно до него. Радой бе приседнал на земята и държеше в скута си главата на Самуила, който се бе изпружил неподвижен.

— Жив ли е?

— Ди-диша… — промълви тихо слугата. После току задърпа младия великан и зашепна: — Лягай, лягай веднага!…

Изненадан, Радомир послушно се изпружи край баща си, слугата пък легна върху двамата, да ги закрие. Приближаваха се насам цяла дружина ромеи, чуваше се бързият им, разбъркан говор. Като минаваха край тях, някой побутна Радоя с дръжката на копието си, чу се глас:

— Изтръшкахме ги на купища…

Радой не разбра тия ромейски думи, но проследи стъпките на ромеите, докато заглъхнаха в тъмнината. После се изправи на колена, да не тежи на господарите си, огледа се на всички страни. Изправи се и Радомир. Слугата пошушна:

— Трябва да бягаме…

— Къде ли е Владислав…

— Тихо, тихо! … Не знам къде е… Трябва да е по-побягнал. Хайде и ние…

— А татко?

— Ще го носим. Ще чакаме ли да-да ни хванат!

Станаха и двамата, дигнаха великия войвода — Радомир го хвана под мишниците, а Радой се обърна с гръб и дигна нозете му. Тръгнаха нагоре покрай реката. Самуил тихо изохка.

По далечния хоризонт на югоизток се бе показало бледо сияние. Малко по-късно оттам надникна месечината и се дигна нагоре ошутена — останал бе само един къс от нея, жълт и загаснал. Разбитият български стан край реката бе затихнал — ромеите се бяха оттеглили да почиват, да чакат новия ден нататък, където бяха настанени пленниците, също и големият български обоз; чуваше се оттам глуха врява. Навред по земята насам се чернееха човешки тела, нахвърляни някъде едно върху друго, струпани и на цели купчини, белееха се съборени шатри, също и други, които стояха изправени и сякаш в тях спяха уморени войници. Тук и там между неподвижните човешки трупове светлееха мътно на месечината острията на захвърлени оръжия, търкулнати шлемове, локви черна кръв. Някой ранен, съвзел се от припадъка си, ще пропълзи да се скрие по-надалеч. Някой умиращ ще помръдне несвястно ръка или нога и пак ще затихне, а мъртвешкото безмълвие наоколо става още по-дълбоко, неподвижните мъртви тела застиват и тежат на земята като студени камъни. Реката оттатък продължава да бучи между двата си бряга, протегнала срещу ослепялата месечина жълтия си гръб.

Великият войвода се съвзе още докато го носеха нагоре край реката синът му и слугата му. Той поиска сам да върви и тръгна, прехвърлил ръце около шиите им. Скриха се и тримата в една маслинова горичка, която се чернееше по-нагоре и недалеко от реката. Тук те дочакаха да се съмне и прекараха този тъжен ден.

Самуил бе ударен с палица или може би с камък по главата и кожата му беше разкъсана, но черепът му бе останал здрав. Той лежа през целия ден замаян от удара и от силни болки. Това беше добро за него — събираше силите си и не чувствуваше с всичката й острота голямата си мъка. Като беше толкова отпаднал и замаян, струваше му се, че станалото предната нощ беше някаква преживяна вече мора. Радой бе превързал раната му и беше все до него. Но слугата имаше и други грижи. В горичката се бяха скрили и други българи, Радой ги събра около великия войвода и ги пазеше да не се издадат някак пред ромеите. Още повече пазеше той Радомира, който през целия ден следеше какво вършеха ромеите в българския стан и не можеше да се сдържа в големия си гняв. Ромеите прибираха всичко, що можеше да се отнесе, събраха и разпилелите се през нощта стада добитък, въртяха се около големия български обоз, други пък събличаха до голо избитите българи, за да вземат дрехите и оръжието им, които трупаха на купища.