Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

Самуил попита на два пъти тоя ден за своя племенник, но Иван-Владислав още в зори, когато водите на реката бяха вече намалели, премина на отсрещния бряг с друга една дружина спасили се българи. Натам, на север, беше България и всички оцелели българи бързаха да се отдалечат по тая посока. Още щом се стъмни, Радомир и Радой пренесоха и Самуила на другия бряг на Сперхей.

Самуил се скри в Преспа, на своя остров сред Малкото езеро. Тук искаше да преболедува той раните си — телесната, също и душевната. Раната на главата му бързо засъхна и се затвори, ала раната на душата му зееше отворена. За бедата, която постигна българската войска при Сперхей, великият войвода осъждаше себе си без милост.

Ала не стоя дълго той в Преспа. Никифор Уран беше все още на юг с цялата си войска, вратите на България бяха широко разтворени. Великият войвода се спря в Обител — това голямо селище, скрито зад високи планини и гъсти гори, и тук се опита да събере остатъците от своята разбита войска. Тук се събраха един след друг и всички останали войводи — при Сперхей бяха загинали само Павел Новак и костурският войвода Горуш.

В Обител Самуил Мокри събра не повече от три хиляди въоръжени мъже; много от войниците и по-малките началници след Сперхей се бяха разбягали по домовете си и не искаха да се покорят пред новите наредби и повеля на великия съвет и великия войвода. А Самуил Мокри и всички други войводи очакваха, че Никифор Уран от юг ще се насочи право срещу България. Кой ще го спре? През тия дни на голяма тревога и смут хитроумният Димитри Полемарх каза на едно безплодно съвещание на войводите:

— Ние сега трябва да бъдем по-ниски от тревата, докато мине бурята над главите ни, и да бъдем по-хитри от змията, за да надхитрим врага и да се изплъзнем от ръцете му.

Ивац, който не можеше да понася спокойно дори външния вид на Полемархия — нежнорумените му бузи, косата му и къдравата му брада, винаги намазани с благоуханно масло и грижливо сресани, попита нетърпеливо:

— Какво искаш да кажеш ти?

— Сега ще ме чуете — поклони се леко към него Полемарх и продължи, като изви хубавите си очи към всички наоколо: — Ние сега трябва да отклоним всеки удар от главите си и да спечелим време, време ни е нужно повечко. За Василия Втори арабите в Азия са рана-живеница и той ще ни бъде много благодарен, ако развържем ръцете му да се разправи с тях. Докато сме ние зад гърба му, вързани са и двете му ръце. Нека още сега му изпратим писмо, с което да помолим за мир и да му обещаем пълно покорство.

Едва-що изрече Полемархий тая своя последна дума, пристъпи към него Ивац — бързо, сякаш се затича да го удари:

— А ти ще подпишеш ли такова писмо до ромееца?

— Ще подпиша — отговори Полемарх спокойно. — Всички трябва да го подпишем.

— Всички трябва да подпишем! — повтори след него Ивац. После той се обърна към великия войвода и попита: — А ти, Самуиле Мокри, който сега си пръв между всички в нашето българско царство, ще подпишеш ли такова писмо до Василия?

Великият войвода седеше на стола си с наведени очи и като че ли отговори не на въпроса на Ивац, а на някакви свои мисли — такъв тих и някак далечен беше гласът му, когато заговори:

— Ако това е нужно за спасението на царството ни, готов съм да легна ничком тук, на тия плочи под вашите нозе, и нека стъпи на врата ми василевсът ромейски.

Наоколо настана мъртва тишина. Ивац се отдръпна заднишком с побеляло лице и се блъсна в стола си, та едва-що не падна. Само хубавото лице на Полемарха сияеше сред това общо и голямо смущение.

Ето такива думи изрече великият войвода Самуил Мокри. Вината му за несретата при Сперхей дотолкова го измъчваше и сега, че той сам стъпи върху своята гордост пред очите на най-личните мъже на царството. А не бяха ли и те виновни, колкото беше и той?

Кой знай по какви пътища — знаеше това негли само Димитри Полемарх, — тия покорни думи на великия войвода стигнаха чак до ушите на Василия. Но Самуил Мокри не подписа такова унизително писмо до василевса на ромеите. Като изрече тия думи на унижение и покорство, великият войвода дигна все същия свой напрегнат поглед право срещу Ивац и продължи с пълен глас:

— Знам аз, че унижението няма да ни помогне. Унижението ще ни спечели само презрението на врага. И как ще подпиша писмо, което още утре ще наруша? Не! Нашето единствено оръжие за спасение на царството ни и сега остава мечът.

Ето и тия думи също каза Самуил Мокри. Между войводите имаше и други, които бяха на ума на Полемарх, но не се решиха да се изкажат, след като великият войвода изрече и тия по-смели свои думи. Реши се с трите хиляди меча, които бяха останали, да се хванат стръмнините към Снежник и по Докса планина, по горна и долна Бистрица, които пазеха главните пътища от юг накъм вътрешността на България. Ала Никифор Уран се отправи не към България, а към Солун и избра пак същия път през Лариса и Олимп планина, който беше по-къс. Той, види се, също се боеше от българските планини-и гори, а дигнал бе и тежка плячка — целия български обоз, облеклото и оръжието на избитите българи, голяма част от стадата добитък, които бяха подкарали българите, много пленници, също и хиляда български глави, посипани обилно със сол.