Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

След два широки завоя надолу реката се бе разляла през ниските си брегове и водата й по най-дълбоките места едвам стигаше до корема на коня. Никифор Уран преведе войската си през тоя разлив и обхвана българския стан отдалече, та го удари от две страни в едно и също време. Беше след полунощ, но месечината все още не беше изгряла. Най-напред пленниците усетиха нощното нападение и това помогна още повече на ромеите. Пленниците нощуваха в долния край на българския стан и бяха най-близу до разлива. Когато усетиха приближаването на своите в нощната тъмнина, те ги поведоха неусетно към българския стан от двете му страни; те убиха и трима от българските стражи, които също бяха усетили нападателите, но не успяха да дигнат своите…

Гаврил-Радомир и Иван-Владислав спяха в един шатър. Ароновият син усети нападението още в самото му начало. Той спеше леко и чу в съня си някакъв подозрителен шум, къси, сподавени викове. Скочи отеднаж в леглото си и това, което бе доловил смътно в съня си, сега чуваше ясно: глух шум и тропот, викове на ужас и отчаяние, които замираха бързо, в самото гърло. Владислав на часа се досети какво значеше това и реши какво да прави. Той скочи безшумно, надяна обущата си, грабна меча и наметката, а през тия няколко къси мига все попоглеждаше към братовчеда си със страх да не би да го събуди. Гаврил-Радомир спеше, както винаги, дълбоко, но братовчедът му, колкото и да бързаше, преди да излезе от шатъра, намери време да духне и светилника, за да го остави в тъмнина. Той мина тихо и край шатъра на чичо си, край задната страна, и не се отби да го събуди, не подвикна дори на стража, който дремеше пред входа. Нека ги убият, нека ги затрият и двамата! Виковете се чуваха все по-близу, надигаха се от разни страни. Дочуваха се сънени гласове и по други места из войнишкия стан, който бавно се събуждаше. Иван-Владислав се промъкваше с тихи, котешки стъпки и се отдалечаваше от чичовия си шатър. Нека ги убият и двамата, той ще остане сам и ще застане пред всички… Тук Ароновият син отеднаж се спря и цял потрепера: „Ами войската!… Ромеите ще избият цялата войска!“ Той изтегли меча си и се втурна в тъмнината, викайки с всички сили:

— Ставайте! Ромеите нападат… Ставайте!…

В същото време край реката, където беше заспалата българска войска, сякаш се бе разтворил самият подземен пъкъл. Ромеите проникнаха по целия български стан бързо, преди да успеят българите да се съвземат и да потърсят оръжието си. Чули бяха мнозина предсмъртните стенания на първите жертви, закъснелите викове и знаци на стражите, но ромеите бяха вече над главите им. Те мушкаха налягалите български войници с копия, сечеха ги с мечове и секири, разбиваха черепите им с палици сред страшни писъци и проклятия. Надигаха се българи тук и там и се опитваха да побягнат, но сами се натъкваха на ромейските мечове и копия. Мнозина не можеха и да познаят дали това, което ставаше около тях и с тях, не беше страшен сън. Малцина бяха, които успяха да се докопат до оръжието си, да отвърнат на удара с удар, да си проправят път, да побягнат по-далеко. Ромеите мушкаха и сечеха с настървение, нахвърляха се върху заспалите и с мечици, да ги колят като овни, нахвърляха се и да ги доубиват, докато ранените се тръшкаха на земята и хъркаха в предсмъртни мъки.

Стражът, който дремеше пред входа на шатъра на великия войвода, се втурна да събужда началника си едва когато ромеите бяха на двайсет или трийсет стъпки. Скочил бе вече и Радой, скочи отеднаж и Самуил. Той не беше н събличал ризницата си, не беше изувал обущата си, грабна меча и се втурна навън. Наблизу се мяркаха черни сенки в нощния мрак, но се чуваше добре какво ставаше наоколо. Самуил Мокри най-напред помисли за сина си, за двамата младежи в съседния шатър.

— Децата — рече той, но слугата му вече тичаше нататък.

На няколко стъпки пред Самуил стражът вече размахваше копието си едновременно срещу три черни сенки, чиито мечове и шлемове едва-едва проблясваха в бледия зрак на ярките звезди. Великият войвода тутакси му се притече на помощ, но сенките станаха пет.

— Пази гърба ми… Гърба ми пази… — рече и повтори Самуил, докато отбиваше удар след удар едва ли не на всички страни.

Тъмнината беше в помощ на по-слабите. После край Самуил мина Радомир, пристъпи напред да го защити с големия си меч. Ромеите се поотдръпнаха, но изеднаж станаха седмина. Великият войвода също пристъпи, сега пък той да запази сина си от лявата му страна, но изеднаж потъна в черна тъмнина и не видя, не усети какво ставаше по-нататък.