О. Хенри - Техническа грешка

Никога не съм бил горещ поддръжник на вендетата, въпреки че този продукт на страната ни винаги се е ценял от останалата част на човечеството много повече от грейпфрута, коктейла и медения месец. Независимо от моите възражения обаче, ако ми разрешите, ще ви разкажа за една вендета, разиграла се в Индианските територии, в която неволно изиграх ролята на хроникьор, секундант и несъучастник.

Бях на гости в ранчото на Сам Дорки, където чудесно се забавлявах като падах от ненапудрени коне и размахвах юмрук срещу вълците, когато бяха поне на две мили. Сам беше храбър момък на около двадесет и пет и имаше репутацията на човек, който не се бои да се връща вкъщи по тъмно, въпреки че най-често го правеше с голяма неохота.

Недалеч от ранчото, в Крик Нейшън, живееше семейство Татъм. Бяха ми казали, че фамилиите Дорки и Татъм водят кървава война от години. По няколко човека от двете страни вече бяха гризнали тревата, но с това броят на Новуходоносоровците едва ли щеше да привърши. Младото поколение на всяко семейство растеше, а и тревата не изоставаше. Но за да се придържаме стриктно към фактите, трябва да отбележим, че според разказите на свидетелите войната се водела съвсем честно. Никой не се криел в кукуруза и не се целел в онова място на гърба на своя враг, където се пресичат тирантите. Сигурно така, защото там не отглеждаха кукуруз, а и никой не си опъваше панталоните с повече от една тиранта. Освен това нито една жена или дете и от двата рода не бяха пострадали. В онези дни, както впрочем и в тези, жените можели да бъдат сигурни в своята безопасност.

Сам Дорки си имаше момиче. (Ако смятах да продам този разказ на някое литературно списание, в случая трябваше да се изразя по съвсем друг начин. Например: „Господин Дорки се радваше на щастието да бъде сгоден.“) Името й беше Ела Бейнс. Струваше ми се, че те бяха много влюбени и много привързани един към друг, но такова впечатление създават всички сгодени двойки — дори и тези между които няма нито любов, нито привързаност. Госпожица Бейнс трудно би могла да мине за голяма красавица, но дългата буйна кестенява коса й придаваше особена привлекателност. Той ми я представи, което обаче не промени нейната преданост към Сам, което ме наведе на заключението, че те наистина са създадени един за друг.

Госпожица Бейнс живееше в Кингфишер, на двайсет мили от ранчото. А Сам живееше върху гърба на коня, препускайки непрекъснато между града и ранчото.

Един ден в Кингфишер се появи нахакан младеж, не много едър, с гладко лице и правилни черти. Той настойчиво разпитваше из градчето кой какъв е и с какво се занимава. Каза, че е от Маскоги и съдейки по жълтите му обувки и бродирания му шал, бе твърде вероятно да казва истината. Запознах се с него веднъж, когато ходих в града за пощата. Представи се като Бевърли Травърс, но не знам защо на мен ми прозвуча не съвсем убедително.

Настъпиха усилни времена в ранчото и Сам не можеше толкова често да язди до града. Затова върху мен, от когото нямаше особена полза в стопанството, падна задължението да снабдявам домакинството с разни дреболии като картички, чували с брашно, бакпулвер, тютюн и писма от Ела.

Веднъж, когато ме бяха изпратили за половин гроса 1 1 Дванадесет дузини, бел.пр. хартия за цигари и две гуми за каруца, аз видях така наречения Бевърли Травърс да вози из града в една двуколка с яркожълти колела Ела Бейнс толкова нафукано, колкото му позволяваше черната лепкава кал по улиците. Знаех, че тази информация едва ли ще бъде балсам за душата на Сам, затова съзнателно я изключих от сводката за градските клюки, която представих при завръщането си. Но на следващия ден в ранчото пристигна един стар приятел на Сам, бивш каубой, сега собственик на фуражен склад в Кингфишер. Много цигари сви и изпуши Саймънс, така се казваше гостът, преди да проговори. А когато най-накрая се реши, каза следното:

— Не знам дали знаеш, Сам, че вече две седмици в Кингфишер пейзажа порти един пуяк, дето уж се казвал Превърти Трътка. И кой мислиш се оказа всъщност? Не някой друг, а Бен Татъм, синът на стария Гофър Татъм, дето чичо ти Нют гръмна миналия февруари. И знаеш ли какво направи гадината тая сутрин? Застреля брат ти Лестър в задния двор на съда.

Стори ми се, че Сам не чу какво му каза Саймънс. Той отчупи клонче от мескитовия храст, сдъвчи го и рече:

— Така ли? Уби Лестър?

— Точна така — отвърна Саймънс. — И още нещо. Избяга с твоето момиче, с госпожица Ела Бейнс. Помислих си, че някой трябва да ти каже и затова дойдох.