Станислав Лем - Културата като грешка

Съчинението на приват-доцента Клопер „Културата като грешка“ несъмнено заслужава внимание като оригинална антропологична хипотеза. Но преди да премина към същността на нещата, не мога да се удържа от няколко думи относно формата на изложението. Такава книга може да напише само немец! Страстта към класификация, към онзи безупречен порядък, породил безброй справочници, е превърнала немската душа в канцеларска ведомост. Учудвайки се на необикновения ред, с който блести съдържанието на тази книга, човек не може да не си помисли, че ако самият господ бог беше немец, то светът ни можеше и да не бъде по-благоустроен, но пък със сигурност щеше да олицетворява висшата идея за ред и дисциплина. Безукорната форма на изложението просто потиска, защото не дава нито един повод за поне донякъде сериозна забележка. Тук не е мястото да се впускам в пространни разсъждения дали чисто формалното увлечение от военните порядки, симетрията, равнението надясно не се е отразило върху избора на някои теми, типични за немската философия, и особено на нейната онтология. Хегел е обичал космоса като Прусия, тъй като в Прусия е царял ред! Дори такъв естетически разпален мислител като Шопенхауер в съчинението си „Uber die vierfache Wurzel des Satzes vom zureichendem Grunde“ 1 1 „Върху четирите корена на закона за достатъчните основания“ (нем.) демонстрира висока школовка по отношение на стила. А Фихте? Аз обаче съм принуден да се лиша от удоволствието да се отклонявам от темата, което за мен не е лесно, тъй като не съм немец. И така, по същество!

Клопер е снабдил двутомния си труд с предисловие, увод и встъпление. (Идеалът за форма — триада!) Пристъпвайки към същността на въпроса, той отначало обсъжда онази представа за културата като грешка, която счита за невярна. Съгласно тази, невярната, както твърди авторът, теория, характерна за британската школа, представена главно от Уисъл и Седботъм, всяка форма на поведение на всеки организъм, която не му помага и не му пречи да оцелява, е грешка. Нали за еволюцията единствен критерий за разумност на поведението е способността за оцеляване. Животните, които се държат така, че оцеляват по-успешно от другите, постъпват, съгласно този критерий, по-разумно от онези, които измират. Беззъбите тревопасни от еволюционна гледна точка са безсмислени, тъй като едва родени, трябва да умрат от глад. Аналогично тревопасните, които имат зъби, но дъвчат с тях не трева, а камъни, също са еволюционно безсмислени, защото и на тях е съдено да изчезнат. По-нататък Клопер цитира известния пример на Уисъл: да допуснем, казва английският автор, че в някое стадо павиани някой стар павиан, водач на стадото, е започнал да яде птиците като правило от лявата страна.

Например — палецът на дясната му ръка е бил осакатен и поднасяйки птицата към зъбите си, той се е стараел да държи плячката с лявата страна нагоре. Младите павиани, попивайки навиците на водача, чието поведение за тях е образец, почват да му подражават и скоро, тоест след едно поколение, всички павиани от стадото започват да ядат уловените птици от лявата страна. От гледна точка на адаптацията това поведение е безсмислено, тъй като павианите с еднаква полза за себе си могат да подхващат плячката от всяка страна, но независимо от това в групата се зафиксира именно такъв стереотип на поведение. Какво представлява той? Той представлява зародиш на култура (протокултура) като поведение, безсмислено за адаптацията. Както е известно, тази концепция на Уисъл е развита вече не от антрополог, а от философа от английската школа за логически анализ Дж. Седботъм, чиито възгледи, преди да ги оспори, авторът излага в следващите раздели („Das Fehlerhafte der Kulturfehlertheorie von Joshua Sadbottham“) 2 2 "Погрешността на теорията на Джошуа Седботъм „Културата като грешка“ (нем.). .

В своето програмно съчинение Седботъм заявява, че човешките общности създават културата в резултат на грешки, неуспешни опити, пропуски, заблуди и недоразумения. Хората, възнамерявайки да направят едно, всъщност вършат съвсем друго; стремейки се да разберат подробно механизмите на явленията, те ги тълкуват невярно; в търсене на истината стигат до лъжа — и така възникват обичаите, нравите, светините, вярата, тайната, маните 3 3 Мани (лат. — manes) — обожествени души на предците у древните римляни. , така възникват завети и забрани, тотеми и табута. Измислят хората невярна класификация на окръжаващия свят — появява се тотемизъм, създават неверни обобщения — и възниква отначало понятието за мани, а по-късно — и за абсолюта.