Станислав Лем - Културата като грешка

В продължение на всички сменящи се една след друга културни формации човек е наговорил покрай това толкова много глупости, така се е самохипнотизирал, така се е самоубедил в окончателността, единствеността, изключителността, а главното — в неизменността на своята участ, че сега, виждайки избавлението, се дърпа назад, трепери, затваря очи, издава тревожни викове, отвръща се от своя технически спасител, иска да избяга все едно къде, ако ще на четири крака в гората, иска да счупи със собствените си ръце, да стъпче и стрие на прах този благоуханен цвят на науката, това чудо на познанието, само и само да не отидат за вторични суровини отдавна остарелите ценности, които той е нахранил със собствената си кръв, грижил се е за тях насън и наяве, докато не е заставил сам себе си да ги заобича! Но тези безсмислени постъпки, този шок, този ужас от всяка разумна гледна точка е просто глупост.

Да, културата е грешка! Но само в този смисъл, в който е грешка да си затваряме очите при вида на светлината, да отхвърляме лекарствата за недъга си, да искаме тамян и магически заклинания, когато до леглото на болния стои учен лекар. Тази грешка не е съществувала, просто я е нямало дотогава, докато не се е появило и не се е издигнало на нужната висота познанието ни; тази грешка е всичко на всичко отказ, упоритост, отвръщане, треска на ужас, които съвременните „мислители“ наричат интелектуален анализ на световните промени. Културата, тази система от протези, трябва да бъде отхвърлена, за да се отдадем под опека на знанията, които ще ни преправят, довеждайки ни до съвършенство, при това тази безупречност ще бъде не измислена, не внушена, не изведена от хитро сплетени и вътрешно противоречиви понятия и догми, а напълно делова, материална, съвършено обективна, тъй като самото съществуване ще стане съвършено, а не само неговото тълкуване, неговата интерпретация! Културата, тази оправдателка на творческото бездарие на еволюцията, това адвокатче, водещо очевидно загубено дело, този защитник на примитивизма и соматичната небрежност, трябва да се оттегли, когато делото преминава към други, по-високи инстанции, когато се руши крепостната стена на досега нерушимите понятия. Техническият прогрес унищожава културата? Дава свобода там, където преди е царял деспотизмът на биологията? Именно така! И вместо да обливаме със сълзи килията си, трябва да ускорим ход, за да излезем от тази мрачна обител. И тогава (с тези отмерени заключителни акорди започва финалът) всичко, което се говори за заплахата, която носи на традиционната култура новата технология, е истина. Но от това не трябва да се боим, не трябва да кърпим пукащата се по шевовете култура, да скрепваме догмите й с карфици, да се противим на нахлуването на ново знание в нашите тела и съдби. Културата и сега не престава да бъде ценност, но ценност от съвсем друг род, а именно историческа. Нали тя е онази огромна оранжерия, онова майчино лоно, онзи инкубатор, в който са се разплодили изобретенията, в мъки породили науката. И това е естествено: както развиващият се зародиш поглъща безжизненото вещество на яйчния белтък, така и развиващата се техника поглъща, смила и претворява в собствената си плът културата, защото именно такава е съдбата на яйцето и зародиша му.

Ние живеем в преходна епоха, казва Клопер, а никога не е така неизразимо трудно да се оцени и изминатия път, и онзи, който още предстои, както в преходните моменти, тъй като това са времена на пълна неразбория в понятията. Но този процес е започнал, той е неизбежен. Във всеки случай не трябва да предполагаме, че преходът от биологичното робство към свободата на самосъзиданието ще бъде мигновен. Да усъвършенства себе си веднъж и завинаги човек няма да успее, а процесът на самопреправяне ще продължава векове.

„Смея да уверя читателя — продължава Клопер, — че проблемът, над който се блъска хуманистът, придържащ се към традиционните възгледи, изплашен от научната революция, е всичко на всичко мъка на кучето по отнетия нашийник. Целият проблем се свежда до това, че човек представлява сам по себе си кълбо от противоречия, от които той не може да се избави дори когато това е технически възможно, — с други думи, че не бива да прекрояваме тялото, да отслабваме агресивността, да усилваме интелекта, да уравновесяваме емоциите, да преиначаваме секса, да избавяме човека от старостта, от родилните мъки, а не бива, защото никога не сме правили това преди, а това, което никога не сме правили, е лошо именно затова. За хуманиста не е позволено да излага причините за съвременното състояние на човешкия дух и тяло в съответствие с данните на науката като произволна дълга верига от хазартни печалби и загуби, многовековни конвулсии на еволюционния процес, въртян във всички посоки от различни земетресения, велики ледникови епохи, взривове на звезди, смяна на магнитните полюси и прочие безбройни произшествия. Това, което еволюцията е натрупала отначало у животните, после у антропоидите, което са струпали в една купчина отборът и селекцията, което от ден на ден се е закрепяло в гените като случайна комбинация от хвърлени на масата зарове, ни принуждават да го признаем за неприкосновена светиня, нерушима во веки веков, дори без смислено да ни обяснят защо. Можем да си помислим, че за културата е оскърбителен нашият извод за нейната работа, очевидно почтена, за тази най-голяма, най-трудна, най-невероятна и най-лъжлива от всички измами, с които се е снабдил homo sapiens, за която той се е хванал, изхвърлен на простора на разумното съществуване от този съмнителен бордей, където продължава мошеничеството на гените, където еволюционният процес закрепва в хромозомите шмекерския си маниер да подменя картите; и наистина, тази игра е само едно гнусно мошеничество, което никога не се е стремило към никакво висше благо или цел, нали в тази бърлога главното е да оцелееш ДНЕС, и никой не го е еня какво ще стане УТРЕ със съществото, което е успяло да оживее само по силата на компромиса, на безпринципността, — с други думи, позорно и унизително. И тъй като всичко става съвсем не така, както си въобразява треперещият от страх хуманист, този тъпак, този невежа, който без всякакви основания за това нарича себе си рационалист, културата ще бъде промита, раздробена, разглобена и поправена съгласно промените, на които ще се подложи човекът. Там, където животът зависи от мошеничеството на гените, от компромисите на адаптацията, там няма никаква тайна, а има само тежък махмурлук на измамените, мъки, останали ни още от предците-маймуни, опит да се изкатериш на небето по въображаема стълба, от която в края на краищата винаги падаш долу, хванат за петата от биологията, и не е важно ще си закачаш ли птичи пера или божествен нимб, ще си измисляш ли непорочно зачатие или ще се осланяш на честно спечелен героизъм. И така, всичко необходимо остава недокоснато, само постепенно отмирайки, ще изчезнат строителните отпадъци на предразсъдъците, тълкуванията, увъртанията, замазването на очите, — с една дума, на цялата тази казуистика, за която през всичките векове се е държало нещастното човечество, за да поукраси втръсналото си състояние. От облаците на информационния взрив в идващия век ще се появи Homo Optimisans Se Ipse, Autocreator, Самосъзидателят, който ще се посмее над нашите Касандри (ако има с какво да се смее). Ние трябва да приветстваме тази възможност, ние безусловно трябва да я признаем за щастливо стечение на космическо-планетарните обстоятелства, а не да изпадаме в истерия от ужас пред силата, която ще ни свали от ешафода, за да разбие оковите, които мъкне всеки от нас, очаквайки кога ще секне накрая източникът на нашите физически сили, кога ще ни настигне самоудушаващата агония. И дори ако целият свят реши да ратува за това състояние, с което еволюцията ни е заклеймила по-лошо, отколкото ние клеймим последния престъпник, аз никога няма да се съглася с това и дори от смъртния одър ще хриптя: «Долу еволюцията, да живее самосъзиданието!».“