Станислав Лем - Културата като грешка

Никой няма да възрази, продължава Клопер, че мъките, предизвикани от глад, жажда, болести, задушаване са несравнимо по-силни и остри, отколкото удоволствието от нормалния акт на дишане, ядене или пиене. Единствено изключение от това всеобщо правило за асиметрия на мъките и насладите е сексът. Но това е разбираемо. Ако ние не се деляхме на два пола или ако гениталният ни апарат беше организиран например като при цветята, той би функционирал извън всякакви позитивни чувствени усещания, тъй като тогава поощрението към активност би било излишно. Фактът, че съществува сексуална наслада и че над нас са издигнати невидимите дворци на царството на любовта (Клопер, щом престане да се придържа към твърдо деловия стил, веднага става сантиментално-възторжен!), произтича единствено от съществуването на два пола. Представата, че Homo hermafroditicus, ако наистина съществуваше, би обичал себе си еротично, е грешна. Това, което наричаме комплекс на Нарцис и което си представяме като влечение, което хермафродитът изпитва към самия себе си, всъщност е вторична проекция, следствие от рикошет: такъв индивид мислено помества в собственото си тяло образа на идеалния партньор (нататък следват около седемдесет страници дълбокомислени разсъждения за възможните варианти за формиране на сексуалната природа на човека при наличието на един, два и дори повече пола, но ние ще пропуснем и това обширно отстъпление).

Какво отношение към всичко това има културата? — пита Клопер. Културата — това е оръдие за адаптация от нов тип, тъй като тя не толкова САМА възниква от случайности, колкото служи за това, че всичко, което в наши условия е всъщност СЛУЧАЙНО, да засияе с ореола на висша и безусловна необходимост. А това означава, че културата посредством създаваните религии въздейства с обичаите, законите, заветите и забраните си така, че да превърне НЕДОВОЛСТВОТО в ИДЕАЛ, минусите в плюсове, недостатъците в достойнства, убожеството в съвършенство. Вашите страдания са нетърпими? Да, но нали те ви облагородяват и дори спасяват. Животът е кратък? Да, но пък задгробният живот е вечен. Детството е жалко и безсмислено? Да, но пък е невинно, ангелоподобно и почти свято. Старостта е отвратителна? Да, но пък тя е подготовка за вечността, а освен това старите хора трябва да се почитат заради това, че са стари. Човекът е чудовище? Да, но той не е виновен за това, виновни са греховете на предците или пък дяволът, който се меси в божиите дела. Човек не знае към какво се стреми, търси смисъла на живота, нещастен е? Да, но това е обратната страна на свободата, нали свободата е най-висшето благо и не е беда, ако се наложи да плащаме скъпо за нея, тъй като човек, лишен от свобода, би бил още по-нещастен! Животните, забелязва Клопер, не отличават мършата от екскрементите, за тях и едното, и другото са само отпадъци от жизнените процеси. За последователния материалист съпоставянето на труповете с екскрементите би трябвало да е също толкова естествено. Но от последните ние се избавяме по възможност незабелязано, а от първите — помпозно, тържествено, украсявайки останките с множество скъпи и сложни опаковки. Това изисква от нас културата като система от условности, които ни помагат да се примирим с неприемливите за нас явления. Тържествените погребални ритуали са само начин да заглушим в себе си естествения протест срещу позорния факт, че човек е смъртен. Защото НАИСТИНА е позорно, че разумът, който цял живот се е запълвал с все по-обширни познания, в края на краищата ще изчезне в локва гнилоч.

Излиза, че културата е оправдателка на всички възражения, възмущения, претенции, които човек би могъл да предяви към естествения еволюционен процес, към всички свойства на нашето тяло, възникнали случайно и по случайност съдбоносни, които, без наше съгласие, са ни се паднали в наследство от многовековния процес на приспособяване към ежедневните нужди. И с това дрипаво наследство, с тази панаирджийска сбирщина от недъзи и наследствени болести, набутани по клетките, скрепени с кости, превързани със сухожилия и мускули, културата, натруфена с живописната тога на професионален служебен адвокат, се опитва да ни примири с помощта на безброй увъртания, прибягвайки към вътрешно противоречиви аргументи, призовавайки ту към чувствата, ту към разума, тъй като за нея всички пътища за убеждаване са добри, стига да достигат целта си: да преправят знака за изваждане в знак за събиране, нашата нищета, нашите недъзи, нашата убогост — в добродетел, съвършенство и явна необходимост.